Рапърът Адриан Рачев – Румънеца от дуета с Георги Енчев е роден на 9 февруари 1979 г. в Букурещ, но само в първите 11 години от детството си живее в северната ни съседка. В България завършва право, но прави музикална кариера. Мало и голямо знае и припява хитовете на Румънеца и Енчев „Пипни ме тук”, „Моята жена”, „Шатрата” и много други. В навечерието на своя 35-и рожден ден Адриан Рачев – Румънеца разкри пред в. „Доктор” непознатата страна на живота си.
- Г-н Рачев, кое във вашия начин на живот ви поддържа здрав и с добър тонус?
- Нямам тайна, просто внимавам с какво се храня и това е. Гледам да ям само месо и зеленчуци. По този начин поддържам фигурата си, защото нямам много време да спортувам. Не ям никакъв хляб. Приемам малко въглехидрати – ориз, бобени храни, отбягвам картофите. Е, разбира се, веднъж в седмицата имам забежки. Макар че гледам да си спазвам моята диета. Намалих и алкохола.
- Здравословно ли е късното лягане при певците?
- Добре е човек да се е наспал, да си легне по тъмно, а не по светло. Защото все пак има ензими, които се отделят само през нощта. Така че винаги се наспивам. Моята доза сън е осем часа, но понякога и шест часа са достатъчни.
- Лежали ли сте някога в болница?
- Като малък. Хванах хепатит А. Много от децата са го карали, не е опасна болест. Иначе съм влизал в болница за операции, за травми. Помня, че си счупих ръката. Но това са нормални неща, когато детето не слуша, гони топката, падне и си строши нещо. Като пораснах, за радост, не съм лежал в болница.
- Имате ли представа какво е здравеопазването в България?
- Всичко е толкова зле, че ние, изпълнителите, се превърнахме в Здравна каса. Постоянно ни звънят да помогнем на този, на онзи. Не можело това лечение да се състои в България, трябвало някъде в чужбина. Писна ми вече от тия неща. Ние не само че пеем на благотворителни концерти, но и ги организираме.
Няма държавност, следователно няма и здравеопазване
Оттам тръгва всичко.
- През 2010 г. на баща ви Корнел Рачев са транплантирали черен дроб. Успешна ли беше трансплантацията?
- Трансплантацията беше успешна, но два месеца след нея се получиха катаклизми в организма му и баща ми почина. Дали не е приел органа, или нещо друго фатално се е случило, не зная. Бях и лице на кампанията за трансплантации. Човек, като вика неволята, се учи. Научих за абсолютно всички трансплантации, които се правят в България, и кои не се правят тук. Така че вече знам за трансплантациите, колкото професор. Даже на една пресконференция отговарях вместо проф. Владов кое как се случва, защото журналистите започнаха да нападат лекарите. А те всъщност не са виновни. Всичко е от държавата.
- Защо според вас в България се правят толкова малко трансплантации?
- Няма трансплантации, защото няма органи. Няма органи, защото хората не дават органите на своите близки в мозъчна смърт. Това е въпрос на психическа нагласа. Мислят си: „Той в момента е жив, диша.” А всъщност не е така. На лекарите им е ясно кога настъпва клиничната смърт, дали този човек, който диша изкуствено, има шанс изобщо да оцелее. В един момент, когато докторът ти каже: „Свършил е”, отговаряш: „Не, не. Аз ще си го погреба цял.” Добре, за какво са ти този черен дроб, това сърце и бъбреци!
По-добре с тях да помогнеш да живее някой друг
Така ще дадеш живот на четирима души. Говорим за вече рутинните бъбречни, сърдечни и чернодробни трансплантации, които могат да се правят в България. Не говоря за стотиците видове тъканни трансплантации, които не се правят тук, а всъщност може. Например трансплантация на тънки черва. Може би не сме дорасли още за тъканните трансплантации.
- Вие самият бихте ли дарили органите си?
- Да. За какво са ми? Къде да си ги нося после? Ако мога да спася някой, разбира се. Донори стават хора в мозъчна смърт. Неслучайно на мотористите им викат донори. Защото те най-често катастрофират и изпадат в мозъчна смърт. При тях няма никакъв смисъл да им се поддържа изкуствено съществуването. Аз разсъждавам по този начин. Темата е тежка, защото това е проблем на обществото, не на лекарите. Нашите лекари са добри. Но как да правят трансплантации, при положение че няма органи. А няма органи, защото няма донори. А няма донори, защото човешката нагласа на близките им към донорството е отрицателна.
- Въпреки случая с вашия баща, ще продължите ли да се борите за повече трансплантации в България? Бихте ли изпели песен за това?
- Не. Какво ще се пее в тази песен: „Дарявайте органите си!” Представяте ли си каква песен ще е това! Това трябва да е социална кампания, която не засяга музиката или друго изкуство. Тя трябва да засяга начина на живот, начина на мислене. Близките на изпаднал в мозъчна смърт сами решават – дали да си го погребеш, или да му дадеш възможност да продължи да живее чрез някой друг човек. Начинът на мислене тръгва от нагласите в обществото.
- Ако ви се наложи операция, къде ще предпочетете да я направите – в България или в Румъния?
- Зависи. Може да я направя и в Германия, ако тук няма подготвени лекари. Те може да са много добри, но да нямат опит. Затова постоянно се налага хората да постъпват в болници в Истанбул, в Мюнхен, в Рим.
Не знам дали румънските лекари са по-добри
от българските, но със сигурност имат повече трансплантации. Миналата година в България имаше съвсем малко трасплантации.
- Баща ви е румънец, а майка ви българка. Защо семейството ви е решило да живеете в България?
- Това е било решение на родителите ми. Аз съм бил на 11 години. Преместили са се и са взели съдбоносно решение и за мен. Тогава в България е било по-добре, а в Румъния – много зле. Но сега румънците са си го направили да им бъде много добре, а в България е зле. Колелото се върти. Истината е, че румънците си го направиха сами, без чужда помощ. Тук толкова държави искаха да ни помогнат, а ние все си знаем нашето.
- Какво ново правите с вашата дуетна половинка Енчев?
- Сега пуснахме песента „Секси ю” с Грег Банис – втория вокал на „Хот чоколет”. Работим и по клипа и се надяваме това наше парче да е първото, което истински да излезе извън пределите на България.
Всички казват, че то не е за българския пазар, каквото и да означава това. А Грег Банис е уникален изпълнител и човек. Такъв не бях виждал. Оказва се, че изпълнителите от началото на 90-те години като него, като Кулио и т.н., си остават истинските звезди. Те са толкова земни, толкова истински. Сега в България някой направи едно парче, завърти го по радио и по телевизия и в един момент се чувства звезда. Чакай малко! Ти тепърва имаш да се доказваш, преди наистина да станеш звезда.
- Кой от досегашните ви хитове смятате за най-добър?
- Не знам. Все едно да имаш няколко деца и да кажеш кое е най-хубаво. Не върви някак си. Песните са ни като отрочета. Но може би трябва да отлича първата „Пипни ме тук”, която стана мания и тръгна като вирус сред хората. Тогава беше наистина страшен хит.
Мара Калчева
