Актьорът комик и певецът лирик Руслан Мъйнов не се нуждае от представяне – него го знае и обича и мало, и голямо. Популярността на дипломирания в НАТФИЗ българин, роден през 1976 г. в украинския град Измаил, тръгва от някогашните „Хъшове”.
Седем години е в „Шоуто на Слави”, където изиграва стотици скечове. Стига до днешните „Комици”, в които сътворява и продължава да твори гротескни и запомнящи се персонажи. Актьорският талант на Мъйнов се вихри до смях през сълзи и в телевизионния сериал „Столичани в повече”, в киното, в театъра, на естрадите... Кара публиката да му става на крака и с оперетни превъплъщения. Руслан има пет музикални албума. Закачливо-ироничният хумор на песньовките му го прави различния поп-фолкпевец в началото на музикалната му кариера.
Дълбоката чувственост в изпълненията му на руски романси и италиански канцонети завладяват териториите на сегашните му музикални предпочитания, а стартиралият наскоро негов проект от руски романси „пукна по шевовете” залите в няколко града на страната. В проект е и новият му албум. Между шеметните, напрегнати ангажименти широката руска душа на българина Руслан Мъйнов намери време и склони да се разкрие „без маска и грим” в цялата си непосредственост и искреност пред репортера на „ШОУ”:
- Руслане, да започнем с Русия: Ти си българин, но с широка руска душа; израснал и възпитан в Украйна – това, което днес става там, събитията на „Майдана”, вероятно те тревожат много. Оценката ти за тях?
- Няма да кажа, макар че имам позиция – много ясна, много категорична. Предпочитам времето да покаже. Знам горе-долу нещата как се случват, но не искам да вземам страна. Иначе за себе си съм взел, но не искам да я афиширам.
- От любов към театъра ли дойде тук, у нас?
- Не! От любов към България дойдох! Аз кандидатствах в Киев и вече бях приет. Беше останала само една диктовка, защото тогава вървеше тази мания за всеобща украинизация и налагането на украинския език. Изпитаха ме по актьорско и трябваше само тази диктовка да мине. Но се появи възможност - един човек ми каза: „Аз ще ти помогна да те закарат до България!”. Викам: Хайде тогава! Взех си документите и дойдох. Та това е уточнението ми - че не от любовта към театъра съм дошъл тук, защото и там има театър, и то „много театър” имаше в Съветския съюз! Но пък, идвайки в България, пристигнах с ясната мисъл, че искам да ставам артист в България, не да се науча на нещо и да си тръгна. Затова и положих огромни усилия да науча езика, да се запозная с културата, с историята и всичко останало. Сега, през 2014-а, ще станат 20 години, откакто съм тук. Повече, отколкото съм живял в Украйна. Излязох оттам едва 17-годишен.
- Пишат, че си си купил къща...?
- Да!
- А жена до себе си имаш ли сега?
- Не!
- Чу се, че си се разделил с приятелката си заради това, че се страхуваш от брак, от обвързване...?
- Не, това не е така! При всички положения аз лично съм отдавна узрял, да не кажа презрял за това да имам дете и семейство.
- С брак?
- С брак, без брак - това за мен няма значение!
- Каква трябва да е жената до теб?
- Ще я изчакаме и ще видим /смее се/!
- А търсиш ли я?
- Тъй както питаш, моментът на търсене значи, че аз, едва ли не, съм го закъсал и ходя, обикалям по спирките и „търся” като кьорава маймуна и питам: Бре, коя ще е тая жена? Едва ли не - закъсал съм го, блъскам се като човек, който не може да си намери жена. Това е глупаво и не е факт! И не е така, защото сам, за голямо мое щастие, не съм останал! И виж сега,
за жената - не е нужно да е красива
- Светлината на жената идва отвътре...
- Да, да, това казвам! Ще ти разкажа случка: На един купон. Има всякакви хора на него, едно момиче стои. Не е хубавица. Никой не му обръща внимание. Като мен е /преди време/ - такова едно, пълничко. И нали знаеш колко са жестоки младите хора, защото животът още не ги е ошамарил. И това момиче стана, седна на пианото и започна да свири. И да видиш как всички започнаха да се обръщат! Наобиколиха я. Очите им се промениха. Отношението им към нея стана друго, защото и тя, свирейки, стана друга. Промени се. Светлината, за която говориш, бликна отвътре.
- Стига да имаш очи да видиш...
- „Който има очи, да види, който има уши, да чуе!” - той, Господ го е казал! Не е дадено на всеки. Затова говорим. Красотата, в познатата й дефиниция, не е определящ фактор за жената до мен.
- Но Александра Сърчаджиева е много красива жена и в чисто физическия смисъл да думата - жалиш ли за нея още?
- Много години минаха. Какво да жаля? Къде пък се сещаш за нея след толкова години?! Недей, недей!... Ние не сме се разделяли с някаква сляпа война,
някакви изневери или някакви сълзи и сополи!
Излишна тема. Не искам да говоря за това. Приятели сме. Тя има прекрасно дете. Мъж. Виж, толкова години минаха и никой не разбра през това време с коя съм бил после. Това е голям урок - никога да не допускаш хора до това нещо, защото и по тоя начин ти се набъркваш и в нейния живот. Недей! Тя е талантливо момиче, хубаво...
- Купонджия ли си... в живота?
- Не съм купонджия. Не съм клоун. Не съм определено и душата на компанията. Да разказвам вицове и ха-ха-ха, и хи-хи-хи, и ла-ла ла, и хумор непрестанно... Това ми тежи. Понякога съм много тъжен, понякога - весел. Но пък имам много колеги, които държат на всяка цена да са център на внимание в компанията, с чашката.
- Кулинар ли си?
- Чак пък кулинар!... Но готвя, когато има за кого. Сам да седна да си готвя - рядко. Но го правя, когато имам време за това, с голямо желание и с голяма любов.
- А обичаш ли да четеш?
- Да! Но като малък не обичах да чета, защото като тръгнех, и се улавях, че на третата-четвъртата страница вече започвах да мисля за други неща. Оттам отмятах страниците и започвах да връщам назад, за да видя какво съм прочел, и... все до почти в началото стигах. И тогава пак започвах да чета на нова сметка отначало. И пак всичко се повтаряше. И това ми доставяше голяма тегавиня. И аз не четях! Но след ВИТИЗ вече започнах много да чета, защото разбрах проблема си... Не знам, не е бил точно дислекция, но има някаква реорганизации на мозъка ми после. Случи се. И сега много чета. Исторически книги много обичам. Религиозна литература също много обичам и чета, защото аз съм силно вярващ човек и много православна литература съм изчел.
- Да се върнем към началото: дипломиран актьор, тръгваш успоредно в кариерата си на комик и като чалга певец; правиш запомнящи се хитове; после пък се захващаш, и при това успешно, с оперно пеене като изпълнител; после пък пееш затрогващо и при голям успех руски романси; и пак успоредно с това ни разсмиваш в телевизионни сериали; играеш в театъра, пресъздаваш и дублираш образи в киното...
- Когато аз почнах да пея... абе, хората много бързо забравят, че нямаше никаква друга алтернатива - беше само чалгата. Но положих много големи усилия всички песни, които правя в този жанр, да бъдат с чувство за хумор. Да бъдат смешни, а не простотия заради самата простотия. Но съм направил и няколко балади - бавни, красиви, със стойностни текстове. Имаше много живот в тях. Но има и друго нещо. Тази музика - чалгата - за мене беше една много голяма школа. Влизаш в едно заведение, в което някои пият, някои ядат, някои се пощипват, някои се свалят, други се мразят и не могат да се гледат, а ти трябва да им привлечеш вниманието, да ги насочиш към себе си - това е едно, а съвсем друго е да излезеш на сцената в една зала, в която хората – искаш, не искаш - са дошли да те слушат и да те гледат. Разликата е огромна! Затова ти казвам, че школата на чалгата е невероятна! Учил съм се на неща, че сега, като вляза в залата, веднага виждам кои са ми опорните точки, на кого да се облегна, от кого „да тръгна”, че да „зарази” и другите. Това е психология. Цял учебник! Това са 7 години работа! Обикаляне къде ли не. Ти
трябва да „влезеш” в тая простотия и да се измъкнеш оттам!
Да излезеш оттам, и то така, че да извадиш в една определена степен от тая простотия и другите хора. Това е голямата борба!
Виждаш, аз вече съм спрял и от 10 години не работя в този жанр. Но това пък не значи, че някой ден, ако ми дойде хубава, интересна идея - нещо закачливо и смешно - няма да го направя! Аз не се отричам от това! Но не искам и да звучи, че съм правил компромис със себе си. Правил съм такава музика с голямо желание и удоволствие и не се срамувам от това. Направих и прекрасни народни хора. Ето, Иво Папазов ми даде да ползвам една интродукция от негово хоро - Ивайловградско. Направих и друга народна музика. Записвал съм със симфоничен оркестър.
Положил съм много труд и не виждам от какво мога да се срамувам! Когато човек прави едно нещо убедително, тогава то въздейства в залата, стига до зрителя. Когато пеех чалга - концертни зали съм събирал, стадиони съм събирал, народ, народ! Ето, сега този концерт с руските романси в момента, който правя съвместно с Яница Нешева /сопрано - б.а./ и Диман Панчев /бас - б.а./ – вече пети концерт изнасяме и залите са пълни ”до горе”. Концертите с ариите и канцонетите, които правихме с Русалина Мочукова, са над 20 досега, има заявки и още искат хората. Та, когато едно нещо го правиш убедително - то става. Преди да пея опера и канцонети, аз съм ходил на уроци: по италиански, на корепетитор. А когато съм записвал народни песни, съм вземал уроци по фолклорно пеене - какво да пея, как да го изпея, как да се образува фраза, какво да правя... Ходил съм и на танци, да мога „да го изиграя”, да го издокарам. А с руските песни и романси съм израснал. За всяко нещо, за което отделяш от времето си, от желанието си и го развиваш, щом полагаш усилия - ставаш убедителен! И тогава хората ти вярват.
- Сега в репертоара ти от руски романси е и една страхотна песен „Поручик Галицин”- пееш я свободно, красиво, а знаеш ли, че у нас тя беше забранена по време на соца, тъй като е химн на белогвардейците. У вас пееха ли я?
- Най-вероятно е била много по-забранена, отколкото тук! При положение че сте имали по това време и по някоя западна кола; имало е и по някой полски „Фиат” из улиците, докато в Съветския съюз всичко това не го е имало, много по-строго е било в Украйна.
Много неща бяха забранени тогава
- Разкажи за албума си с руски песни?
- Концертът, за който ти казах, че сега подготвям, ще е на 8 май в Зала 1 на НДК. Там ще пея само аз с оркестъра и хора на Пловдивската опера. Левон Манукян ще е диригент. И за този мой концерт промоция на албума ми с руски песни, който записах вече, майка ще дойде от Украйна. Тя беше идвала да записва беквокалите на някои от песните, тъй като този албум го правя вече в продължение на 7-8 години, но сега ще идва да гледа, не да пее. Две песни в албума има записани със симфоничен оркестър, има една песен и с „Акага”, имам песни с Венци Такев, Цвети Недялков свири – изобщо, албумът стана много хубав!
- Стана дума за майка ти – зная, че се чувате редовно по телефона, какво най-често ти казва, съветва ли те?
- Казва ми, че ме обича! Но майка не ми дава съвети. Тя по-скоро пита за съвети. Не ми се бърка в живота. Много рано „излетях” от семейното гнездо. Тогава нямаше нито тези телефони, нито скайп и си пишехме писма - също като по времето на Лермонтов. Тогава не ми даваше съвети, та сега ли, след двайсет години неживеене заедно, какъв съвет да ми даде?
Но, виж, баба ми беше ми написала едно писмо. Беше го напълнила със смешни неща, ‘щото тя е от село, жената. И накрая писмото завършва така: „Русланчи, баба, гледай да не са биеш! Да не са дращиш, че няма кой да та отърве!” /залива се от смях - б.а./. А това дращиш, пак към „боя” върви - да не се заяждаш, в такъв план - да не отнесеш кютека /смее се/. Баба ми още е между живите. Към осемдесетте е и не е много добре. Майка ми я гледа. Всеки ден е там, при нея. Какво да се прави – живот! Така трябва да бъде - това е редът. Възрастните малко по малко си отиват, важното е да не се прескача този ред.
Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА
