Известният писател и журналист Димитър Недков е автор на документални и художествени книги, посветени на историята на тайните общества. Създател е на нашумелия политически сериал "Знакът на българина", излъчен с успех по ТВ.
В разгара на лятото Недков взриви публичното пространство с отвореното му писмо до президента Росен Плевнелиев, в което той го разгромява за псевдопатриотичната му позиция
Потърсихме мнението на г-н Недков за посещението на Вартоломей І, президентските избори и духовността.
Интервю на ИВАЙЛО КРАЧУНОВ
- Г-н Недков, как ще коментирате събитията, които се разиграха около визитата на Вартоломей l в България?
- Целият спектакъл около посещението на Вселенския патриарх Вартоломей I Константинополски и произтеклите от него скандали, красноречиво показват за кой ли път България, като една неумееща да отстоява националното си достойнство държава. Държавният ни глава в лицето на президента Плевнелиев отново (за кой ли път-б.а.) сътвори нещо с което едва ли би се гордяла най-новата българска история.
Да връчваш най-високото държавно отличие на чужденец, който априори по произход и длъжност е върл противник на българското национално възраждане и идеята за самостоятелна българска църква, е най-малкото кощунствено спрямо паметта и делото на националните ни герои от народо-освободителните борби. Как ли би се почувствал от това деяние например авторът на “Железният светилник” Димитър Талев? Нелепо е президентското оправдание, че не той е вносител на предложението, при положение, че указът се подписва от него. Всъщност темата за подписите точно на този президент, един ден се надявам да стане тема на сериозен обществен дебат.
- Защо се стигна до това?
- Склонен съм да повярвам на твърденията, че самата Българска православна църква е била поставена пред свършен факт от гражданската инициатива и идеята на светската Българска академия на науките да покани Вартоломей I у нас.
Добре би било и ако преди това на българската общественост беше обяснено по разбираем начин, че този “високопоставен” гост не е началник на българския патриарх Неофит. А той, Вартоломей, като истински фариот си позволи да се държи меко казано, неблагочестиво спрямо своя равнопоставен в Божиите дела български колега. Неясни са и мотивите с които най-старото ни научно учреждение удостоява с почетно членство главата на Цариградската патриаршия.
Може би затова, че именно този духовник, претендиращ за лидер на православието, забранява да се служи на български език в българските храмове в Одрин?!? Правилно попитаха специалистите по темата – а кои български духовници е отличила българската Академия с това звание, че нещо не можем да се сетим за такива. Всъщност наблюдавахме една доста странна симбиоза между “расото” и “тогата”, причините за която ще изплуват някъде по-късно във времето.
- Дали това не е свързано с издигането на кандидатурата на председателя на БАН академик Стефан Воденичаров за президент?
- Би било много грозно ако това е така и сериозно би накърнило репутацията на уважавания академик Воденичаров. Ако той наистина е решил да участва в президенската надпревара би следвало да знае, че е тръгнал с фалстарт в реализацията на мечтата си. Отсега нататък ще са му нужни опитни специалисти по политически маркетинг. Инициативният комитет, който го анонсира на политическата сцена, явно е много далеч от принципите на предизборната игра.
Да виждаш какво се случва в общественото пространство с визитата на Вселенския патриарх по покана на академик Воденичаров и в епицентъра на медийния ураган да се провикнеш – “Воденичаров президент!” – навсякъде по света се нарича политическо самоубийство. Нямам предвид само засегнатото ни от Вартоломей религиозно самочувствие на българи със своя самостоятелна българска църква. Нима този инициативен комитет не можеше да предвиди как ще скочат на мига проамериканските грантови НПО-та и присъдружните им медии. Ами, че те начаса пришиха към заверата между монашеското “расо” и академичната “тога” и масонската престилка и русофилските сантименти, и всички необходими за “световната конспирация” атрибути.
- Кой стои зад кандидатурата на академик Воденичаров?
- Обявени са имената на редица авторитетни личности, но след конкретните имена има и едно “и други”, което е смущаващо, защото по правилата на изборната демокрация е спекулативно. Това “и други” в случая е манипулативен инструмент обективно формулиращ задкулисието в политическата интрига. А тук става въпрос за гражданска инициатива. Тя би трябвало да се разграничава от предизборните модели на политическите партии.
Това “и други” поражда само загадки. Като например това, че зад тази инициатива стоял президентът Георги Първанов. Други пък твърдят, че това е маньовър на самия Плевнелиев. Ето как една инициатива на група хора влиза автоматично в полето на общото подозрение и разделя обществото, а не го обединява.
- Припокрива ли се кандидатурата на акад. Воденичаров с образа на вашия Президент в романа-утопия “Президентът”, който обявихте чрез ПИК, че пишете?
- Не. Правилно отбелязахте, че това е роман-утопия. Сюжетът в който поставям героите си предполага друга характеристика на персонажите. Конкретно Президентът в тази романизирана утопия няма известен на мен прототип. Всъщност – смисълът на истинската демокрация е в това народът да открие своите истински водачи. Затова бих се радвал, ако читателите открият непознатия засега на мен прототип на “моя президент” и съумеят като избиратели да го превърнат в реалност през есента на 2016 г. Трябва да ви призная, че съм отчаян от самочувствието на българина като избирател.
По време на последната предизборна кампания се поразходих малко из народа, както се казва, посетих много предизборни мероприятия на различни политически сили и разбрах, че българинът вече не вярва на политическия елит. Това личи и от избирателната активност. Хората са уморени от празни приказки и клишета, които след това не променят с нищо живота им. Наясно са, че т.н. политически елит живее в своя затворен свят, далеч от хорските неволи. Наясно са, че държавата все повече отсъства от техния живот. Немотията е достигнала колосални размери и отчаянието на хората вече е на ръба на поносимото.
Искрено се надявам днешните политици да осъзнават до какво води фразата “Като няма хляб – яжте пасти!” Всичко това ме потисна дълбоко. За да бъда обективен към читателите, ще трябва да преработя някои от изходните си тези на романа. Това ще забави неговото излизане. Но то, кое ли се случва вече навреме в нашето общество. Литературно казано – дойдоха времена на безвремие.
