Бедо Манукян е актьор, кино и театрален режисьор, продуцент. Дали заради артистичната си натура, или заради арменския си произход е неизчерпаем извор на вицове, весели истории и шеги. Човек, който за пръв път се запознава с Бедо Манукян, веднага е покорен от неговия чар, от невероятното чувство за хумор и от интелекта. Роден е в семейството на оперетните актьори Сета и Шаварш Манукян. През 1966 г. емигрира заедно с родителите си в Америка. Там следва режисура и продуцентство в престижния Калифорнийски университет (UCLA) и прави кариера в Холивуд.
За пръв път се връща в демократична България през 1991 г., когато идва у нас като копродуцент и сърежисьор на филма „Леблебии". Запознава се с режисьорката Иванка Гръбчева, която кани Манукян да консултира постпродукцията на игралния филм, посветен на банкера Атанас Буров „Жребият". След това актьорът снима известната реклама на Банка ДСК, в която той е диригентът. Преди време участва и в сериала „Дървото на живота". Окончателно се връща в родината си през 2005 г. Точно по това време става представител за България на Франсис Форд Копола, който снима в Румъния филма „Младост без младост". Защо се върна в България след 40 години живот в Америка, какво е да работиш в Холивуд и с какво се занимава сега Бедо Манакун разказа пред „Всеки ден".
Г-н Манукян, защо се върнахте от Америка и решихте да обърнете гръб на меката на киното - Холивуд?
Куп хора бяха убедени, че съм луд и ме питаха защо го правя. Тогава не ги разбирах, защото не можех да си представя до какви дълбини е стигнала корупцията тук и до каква степен са се променили човешките взаимоотношения. Моите юношески спомени за България бяха доста топли и хубави. Върнах се, защото предпочитам неуредената динамика тук, отколкото уредената апатия там. Когато всичко ти е уредено, започва да те наляга една апатия и ако ти си еснаф и икономически емигрант ти си преудовлетворен. И в един момент не усещаш как си на коловоза, как полека-лека те карат потребителски да си стигнеш до гроба, без да имаш спомени от този живот.
Ако не си икономически емигрант, ако си творец, ако и това ти е необходимост, ти трябва да избягаш от тази апатия. Аз исках да правя човешки филми, такива, които са ме накарали да стана кинаджия. Моят кумир е Робърт Олтман. Вземете неговия филм „Военнополева болница". Тази фабрика, наречена Холивуд, вече няма никакво отношение към подобни филми. Искат зрелища. Реших да си дойда тук, където бих могъл да направя това, което искам. Аз исках да запазя душата си.
Това означава ли, че меката на киното се е превърнала в една бездушна фабрика?
Абсолютно. Това е един много опасен кръг. Изкушен съм да цитирам Оскар Уайлд, който казва, че има два трагични момента в живота на човека. Първият е, когато силно желаеш нещо, но не можеш да го постигнеш, а вторият - когато го постигнеш. Ние идеализираме нещата, които не можем да постигнем. Целият си живот там аз се борех за авторство, да пробия този параграф 22 и да стана член на професионална гилдия.
Параграф 22 е, че ти не можеш да работиш в студио, ако не си член на гилдия. А не може да си член на гилдия, ако не си работил в студио. Аз това го разбирам, защото всяка година стотици хиляди младежи от цял свят със звезди в очите пристигат, за да са следващите велики. Ако съм оцелял в Америка голяма част от това оцеляване дължа на своя арменски ген, древен, измъчен и на това, че съм роден в Шоплъка. И двете неща много ми помогнаха.
Какво научихте в САЩ и какво вие дадохте на американците?
Дадох им европейска любезност, там, където я няма. Повечето от колегите в Америка са стриктни, прагматици в пълно уединение. Там им правеха впечатление моята любезност и сърдечност, но те не можеха да ме разберат. По този повод ще ви разкажа следния виц: „Гарабед се обажда на Киркор: „Киркор, ти вчера беше у нас на вечеря?" Той отговаря: „Да". „И нямаше никой друг освен теб?", „Да". „И яде. Всичко изяде?" „Да, много беше вкусно, поздравления." „Киркор, златните прибори липсват." „Какво искаш да кажеш?". „Искам да каже - че ти беше единственият човек вчера у дома и златните прибори липсват." „Ти луд ли си, бе", изригва Киркор и затваря телефона на Гарабед. На другия ден Гарабед пак се обажда на Киркор и казва: „Киркор, приборите се намериха. Но подозрението остава." Та искам да кажа - в Америка ме подозираха (смее се).
Вижте, аз не пожелах да стана такъв като тях, което ми струваше скъпо. За тези хора парата е крайната цел в киното, те са част от международни корпорации и когато те отиват да рапортуват за печалбата за годината тях не ги интересува колко прекрасни филмови класики са направили, а ги интересува колко милиона внасят към фирмата-майка. И след като техните заплати са вулгарно огромни те нямат право да рискуват своите заплати. Влизате в тази фабрика, вие сте много добре платен, но вашето мнение, вашето професионално достойнство, вашето чувство за морал са пренебрегнати. Даже, ако ги изявявате, вие вече сте подозрителен.
Вие влизате в статута - хубава къща с порше и друга голяма кола в гаража и красавицата, която се е омъжила за вас, тя се е омъжила за вашия доход и принадлежност, не за вас. Вие, ако си загубите дохода, губите целия си живот и целия си стил, а тя ще ви гони за издръжка. Едно време в Холивуд са били разказвачи на приказки и ако приказката е добра, то парите идвали. Сега вече не е важно какво разказваш, важно е това да докара пари. В момента, в който в едно изкуство парата е крайната цел, това е змийска отрова.
Вашето първо връщане в България беше свързано с филма „Жребият" на Иванка Гръбчева.
Да. Консултирах постпродукцията. В този филм игра букетът на нашето актьорско майсторство - Коста Цонев, Йосиф Сърчаджиев, Николай Бинев, Атанас Атанасов, Мария Каварджикова, Мариана Жикич, Вълчо Камарашев, Аня Пенчева, Марин Янев и много други. Това е един много добре заснет филм на европейско ниво. Музиката на Митко Щерев също е прекрасна.
Точно преди 10 години работихте в България с Франсис Форд Копола? Как се работи с режисьор от такава величина?
През 2005 г. той започна снимки на филм по Мирча Илиаде в Румъния. Филмът се казваше „Младост без младост". Той идва тайно в двореца в Балчик, харесва го и решава част от снимките да бъдат тук, в България. Неговата продуцентка знаеше, че аз съм в България и ме поканиха да координирам продукцията тук за снимките в Балчик. Копола е изключителен професионалист, изключително ерудиран, благороден и много внимателен към хората. Много добре знае какво иска и как да го получи на снимачната площадка, за други работи не беше капризен, но той даваше да се разбере, че само и единствено той има правото на гневно избухване на снимачната площадка.
С какво се занимава в момента актьорът, режисьорът и продуцентът Бедо Манукян?
Аз съм започнал като актьор и то като дете в Музикалния театър. Баща ми ме хвана за ръка като бях 4-годишен, закара ме там. Явно съм имал нещо, защото след това режисьорите казваха на драматурзите: „Я напиши нещо за Бедо, че го кльопат". 14 години съм израснал на сцените на държавните театри. Сега си чеша крастата, защото колеги ме канят за епизодични ролички тук-таме. В „Дървото на живота" бяха написали една много хубава роля за мен и нямаше начин да откажа. Преди това участвах и в „Столичани в повече", една реклама направих за банка, в която играх диригента.
Участвах във филма на Радослав Спасов, който той направи за една наша певица. Един прекрасен мой колега Андрей Чертов, който засне филма „Дъждовен ден" и който ми направи впечатление с неговата невероятна фотография и с неговия почерк като оператор, ме покани да участвам в биографичния филм за Милчо Левиев „Silent Movie", който той снима. Филмът е с възстановки от периодите на кариерата на Милчо Левиев. Андрей е и поет в своя подход и съм убеден, че филмът ще е хубав. В началото трябваше да играя германец, който е джаз музикант и композитор. Аз благодарих за доверието, но казах, че германец няма да играя. Първо, защото не понасям фонетиката на езика и второ, не се виждам да играя германец. След два дни ми казаха - добре, какъв бихте играли? И аз казах: „Мога да играя евреин, арменец, французин, италианец." Тогава ми се обадиха, че ще играя французин и аз много се зарадвах, че ще участвам в този филм. Моята роля е на музикант, който случайно среща малкия Милчо и тогава моят герой вижда, че детето има настройка към джаза. Въпросният французин е първият, който открива Милчо като малък.
В момента работя върху адаптирането на един неиздаден роман за големия екран. Работното му заглавие е „Защо?" Той е дело на една невероятна жена - архитект Емилия Попова, на която дължим Дряновския манастир, Трявна, Боженци и всички други реставрирани възрожденски архитектурни обекти в този регион. Когато прочетох ръкописа все едно гледах кино. Заветът в тази книга е: „Не изоставяйте децата си". В него е съчетано и криминале, и съспенс, и любов. Преходът е от 1985 до 1992 г. Част от действието се развива в Западна Германия, другата - България и една четвърт в сиропиталище. Има невероятни образи. Надявам се да намеря финансиране и да го заснема. Виждам го не само като игрален филм, но и като телевизионен сериал. Ако Господ не ми отнеме силите, съм убеден, че ще го изведа до успех!
В началото на пролетта вие режисирахте театралния спектакъл „Разхвърляна стая". Какво ви накара да посегнете към този текст?
Аз съм поставял театрални постановки и в Лос Анджелис, въпреки че там съм се занимавал с кино. Първата ми любов е била театърът. Ако наблюдавате и тези американски кинозвезди, които играят в зрелища за високи хонорари, неминуемо отиват в храма, за да се пречистят, т.е на Бродуей в театрална продукция. В театъра е тръпката, там е образът, който трябва да изградиш от А до Я последователно пред жива публика. Няма втори дубъл. Моят братовчед художникът и преподавател Гаро Мурадян ми се обади, че срещнал своя бивша ученичка по рискуване, която е дипломирана и професионална актриса. И така се получи „Разхвърляна стая". Астор, който ми е приятел, приюти репетициите в неговия Магичен театър и там бяха и двата премиерни спектакъла.
Мъжете или жените е по-лесно да бъдат режисирани?
Не бих си и помислял да разглеждам въпроса между двата пола. В моя опит режисирането не се е свеждало до пол, а до характер. Има актьори, които са професионалисти и актьори, които не са толкова професионалисти. А дали те са жени или мъже няма никакво значение.
„Разхвърляна стая" е много дамска пиеса, а всъщност двама мъже правят страхотен анализ и разрез на отношенията между жените и на техните чувства. Как се чувствахте вие сред тях?
Винаги съм бил съпричастен към жените и към техния нелегален статут в този мъжки свят, защото по принцип жената е по-съвършена според мен. За да не бъда обвинен в лицемерие ще се аргументирам - ако се съгласим, че природата е всемъдра в своите решения на мен още от малък ми е направило впечатление, че тя е избрала жената, на която е поверила продължението на рода за 9 месеца и след това за оцеляването и за изграждането му. Следователно жената трябва да има много по-големи качества.
От ранните си младежки години съм разбрал, че съм безнадеждно и невъзвратно хетеросексуален и тогава реших, че трябва да опозная жената, понеже тя е обектът на моето желание. Винаги са ме вълнували нюансите в нея и това го изучихме с представителките на пола. Не сме имали конфликти по време на работата. Работихме интуитивно, а не интелектуално. Тези интелектуални подходи към житейските проблеми, аз определям като интелектуален онанизъм, който трябва да се върши зад вратите на частните домове, а не на сцената. Тези, които практикуват този интелектуален онанизъм дори не забавляват, освен да правят впечатление на някакъв „елит", който от снобизъм ще издържи спектакъла.
Какво е вашето мнение за българското кино?
Определено има възход. Например „Под прикритие" силно ме впечатли с професионализма и с това, че създателите му бяха обърнали внимание какво правят колегите им на Запад. Авторите на сериала се съобразиха с това и съобразявайки се успяха да се справят с местния сюжет, който намери разпространение в много страни. Ако ние проявим интерес към професията как тя се практикува извън нашите предели ще успеем. Но докато сплотената и обединената посредственост, която до известна степен е превзела ключови позиции и ресурси, не бъде разбита, не можем да очакваме „Под прикритие" всеки ден, пък и е трудно.
