Доколкото знам снимките продължават около година – как подбрахте точните места за снимане?
Снимките наистина продължиха почти година. Подбрахме ги с много обикаляне. Общо взето спазвахме географската концепция – тоест нещата около Гложенския манастир наистина са снимани около него, Бузлуджа си е Бузлуджа, Беклемето – Беклемето, Ямболското поле също. Снимките в Шипково са в едно съседно до него село, защото в Шипково просто вече няма стари къщи. Подбрахме си с много обикаляне и усещане на тази природа и богатството й, а конкретиката – има си някакви изисквания – например да може да се стига поне до някъде с кола, ако не се стига трябва да се прави път. И накрая, когато стигнахме до финала, където трябваше да бъде „възвишението“, постъпих малко спекулативно. Вярвам в това, че да се постигнат някои неща трябва да извадиш хората извън зоната им на комфорт. Именно за това, не само защото беше подходящо, снимахме на 1400 метра надморска височина. Трябваше да направим път през гората, а след това всяка сутрин и всяка вечер в продължение на 10 дена трябваше екипът да ходи пеша 30 минути. Първо бях решил, че ще ме намразят, но в последствие това се превърна в естествен процес.
Финалната сцена ли беше най-голямото предизвикателство?
Тя беше най-трудната, най-отговорната и най-емоционалната сцена. Финалът беше доста сложно начинание, защото в рамките на 10 дена снимки, трябва да разкажеш една история, която се случва няколко часа. А там горе времето непрестанно се променяше. Решихме, че трябва да поставим нещата на ръба, за да могат да са емоционално верни.
Вие сте работил предимно за чужди продукции с много големи имена като Фоклер Шльондорф, Ули Едел, Братята Тавиани. Какво сте си взели от тези световно известни имена в киното?
Може би на първо място отношение към работата, благодарение на срещите ми с тях и възможността да наблюдавам как работят те. По някакъв начин да мога да определя преоритетите в собствените си разбирания за това как се правят някои неща, кое е важно, на какъв етап е важно, как трябва да се постъпи, отношение. Имал съм възможност да се срещна с истински професионалисти, важни хора за световното кино. Това е безценен опит. Много хора смятат, че киното трябва да се случва с приятели, всички да са си мили и да се усмихват. Това е лицемерие. Трябва да има тяга, винаги трябва да има напрежение.
Може ли „Възвишение“ да надскочи границите на България и да бъде разпространен в чужбина?
На първо място - това е международна копродукция. Филмът е сложен, обаче, защото голяма част от нещата за чужденци трудно биха били разбираеми, но за сметка за това интресът от българите в чужбина е огромен. В момента обмисляме как точно да отговорим на това очакване. Как да дадем възможност на филма да срещне българите извън страната. За мен това е по-важно. Не съм от хората, които вярват, че трябва да създадем такова космополитно изкуство, по което ще се прехласнат всички хора по света.
Защо според вас младите режисьори у нас, правещи предимно фестивални филми, сякаш се изолират в своя собствена субкултура?
Може би някакво собствено разбиране и усещане за самодостатъчност, че споделяш твоите мисли с някакъв ограничен кръг от хора и намираш разбиране на това ниво. На мен това по-скоро би ми било скучно. Аз съм за по-живите, по-спонтанните неща. Искам филмът „Възвишение“ да се хареса на най-обикновените хора, без претенцията за някакъв особен философски смисъл.
Интервю на Милена Славкова
