Д-р Емануил Найденов е неврохирург в Клиниката по неврохирургия в Университетска болница "Св. Иван Рилски" в София. Той е съосновател е на гражданската инициатива "Млади лекари за ново здравеопазване". Заедно със свои колеги създава и Фондацията "Остани", чиято цел е да подобри диагностиката и лечението на мозъчни тумори.
Вие се занимавате с неврохирургия - една доста сложна специалност. Атрактивна ли е тя за младите хора у нас?
Неврохирургията е наистина доста сложна дисциплина. Изисква цялостно посвещаване. Голяма част от малкото време извън операционна се прекарва с пациентите и техните близки. Един млад човек, който си избира тази специалност, трябва да е наясно с това. И въпреки тези ежедневни и тежки натоварвания има доста млади лекари, които искат да специализират това.
Какви са причините? Според мен на първо място стои атрактивността на дисциплината. Не бих казал, че в България причините са финансови, защото един лекар, работещ това в Западна Европа, ще взема, без да преувеличавам, близо 20 пъти по-голямо заплащане. По-скоро причината е в самото предизвикателство, младият човек да докаже на себе си, че може да се пребори с високите изисквания. Специалността напълно основателно се възприема като нещо крайно сложно и всеки, който е успял да се пребори с предизвикателството да я усвои, по свой вътрешен, неписан критерий може да се почувства успял в живота. Но това се плаща с цената на здравето и на липсата на достатъчно време за личен живот. Въпреки това удоволствието да помогнеш на пациента, буквално да го спасиш, оправдава изцяло усилията и сами разбирате - това е много далеч от материалните критерии и определения.
Вие как взехте решението да се занимавате именно с неврохирургия?
В началото на моето следване исках да бъда ендокринолог. Стана обаче нещо, занимавах се активно с различни спортове, получих усложнение и бях прикован на легло с неописуеми болки, които бяха толкова силни, че исках да умра, но те да изчезнат. Тогава един човек в бяла престилка дойде, прегледа ме и като с магическа пръчка ми реши проблема. Той беше неврохирург. Именно тогава си представих, че ако мога аз да направя подобно нещо за друг, това ще ми даде пълен смисъл на съществуването. И оттогава си промених вижданията, реших да стана неврохирург. Много трудности имаше по този път, тъй като няма какво да се лъжем - аз в моето семейството лекари нямам, кой да ми помага - също, да ме уреди някъде или нещо подобно. Сам преодолявах трудностите, но с много постоянство мога да кажа, че реализирах "американската мечта" в България. Ако това е мотивацията на младите хора, които искат да специализират неврохирургия, много бих се радвал. Това означава, че те ще си лягат и ще отварят сутрин очи с мисълта за пациента и с мисълта колко добре се чувстват като му помагат ефективно. Ако има някаква друга мотивация в медицината, а и въобще в която и да е от другите сферите на обществото от това просто да бъдеш най-добрият в това, което правиш, според мен е грешно и може да изроди всяка добра идея.
Какви съвети давате на младите си колеги?
Нямам стремеж да бъда "ментор" за младите колеги, защото самият аз доскоро бях такъв, но ако виждам, че правят нещо, което би опорочило по съществен начин тяхното бъдещо развитие, мога просто да си кажа мнението, без да го натрапвам - мисля, че всеки човек сам изгражда своя живот и дали той ще възприеме това, което му се казва, зависи единствено от него.
Като лекар всеки ден се сблъсквате с проблемите на системата. Какво според вас трябва да се промени?
Аз съм от критиците на системата, защото в този си вид тя не работи нито за лекаря, нито за пациента и това е безспорно. Въпросът е, че при обективен дефицит за цената, която обществото плаща като ресурс, това, което се получава като резултат, абсолютно не й съответства - истината е, че с много по-малко средства ние получаваме резултати, които в развитите държави се получават с много повече финансови ресурси. Една неврохирургична интервенция се оценява от здравната ни каса на между 3000 и 4000 лева, а една такава операция в Западна Европа се оценява между 30 000 - 35 000 евро. Говорим за разлика в порядъка на 20 пъти! Смело мога да кажа, че имаме пациенти, които се лекуват по европейски стандарт, като получаваме много добри, т.е. аналогични резултати - продължителност и качество на живот, успеваемост на самите интервенции. Всичко това идва от професионализма и усилията на медицинския персонал, от лекарския труд.
Разликата между 3000 лева и 30 000 евро при аналогично качество идва от усилията на медицинските работници в България. И в момента продължава "лекарският труд" обективно да не бъде оценяван. Разликата в цената, която е в Западна Европа, идва основно от труда на лекарите, медицинските сестри, всички, които са ангажирани в процеса на лечение. Преди време беше станало на въпрос, че България е "страна на услугите" и май продължава да бъде така, защото услугата тук няма стойност. Всичко, добавено към нея - медицински консумативи, медикаменти, всичко това се остойностява и то на цени, аналогични с тези в Западна Европа. Дори има случаи, в които - понеже имаме нисък оборот за определени консумативи и медикаменти, цените тук са по-високи. Така че разликата и това, което помага на системата да се крепи, тази диспропорция по отношение на финансирането идва от труда на медицинския персонал и като че ли няма разбиране от страна на обществото и ние имаме вина за това като лекари, защото не сме обединени и на моменти даваме разнопосочни сигнали към него. Ако имаме ясна представа какво искаме, аз съм убеден, че знаем как да го постигнем, и ако дадем ясно и единно послание към обществото и поработим върху това да бъде разбран този сигнал, бихме могли да привлечем самите пациенти и техните близки към нашите идеи, естествено, вземайки предвид и техните виждания по въпроса, но като участници в тази система всички заедно да я направим работеща.
В момента имаме опит за съществуване на пазарен механизъм в планова икономика. От една страна, имаме съответни изпълнители на медицински услуги - лечебни заведения, лекари в доболничната практика, които са поставени в пазарна обстановка - пациентът може да реши, че не харесва даден лекар и да отиде при друг, по този начин изпълнителите се конкурират помежду си, има болнични заведения, които предлагат различни методи на лечение, отново има конкуренция, която в идеалния си вид работи за подобряване на качеството. От друга страна - има един, монополизиран държавен фонд, който финансира всичко това и той не е поставен в условията на конкуренция. По този начин той не е изправен пред необходимостта да подобри качеството си, да потърси оптимизиране на своите разходи, включително и на административните такива. Поставяйки този фонд в конкурентна среда, пазарният механизъм ще започне да носи позитивен резултат. От друга страна, въпросът е дали ние сме за такъв пазарен механизъм, или трябва да се върви към социален модел на здравеопазване, какъвто съществува в много страни. При всички случаи е ясно едно - хибридът между двете системи не работи добре. Или трябва да се върви към чисто пазарен механизъм - демонополизиране на източника на финансиране, или да се върви изцяло в друга посока - да има социален елемент в здравеопазването и да няма търговски дружества, каквито са болниците в момента, и последните да са изцяло на държавна издръжка, като не се търси баланс на приходи и разходи.
Отдавна се говори за демонополизиране на Здравната каса. Как според вас това би променило здравеопазването у нас?
Опитите за контрол от страна на НЗОК в момента са фокусирани върху това дали в "бланка 3" на "документ 4" са вписани дата и час, например. Ако това не е отбелязано, следва автоматична санкция. Никъде обаче не съществува вариант да се провери дали пациентът реално е имал нужда от това лечение, дали получавайки го, той е доволен и дали резултатът е обективно подобрение на състоянието му. Такъв контрол не съществува. Контролът в момента е чисто пунктуационен - часове, дати, подписи. Ако има пропуск, се говори за "грешка". Ако се въведе конкурентен принцип между източниците на финансиране, аз съм убеден, че ще се появят отдели в съответните фондове, които ще следят защо пациентът изобщо е приет за лечение, например. В момента проверките се извършват изцяло на базата на документи, без досег реално до пациента. Така може да се попадне в следната абсурдна ситуация, в която един пациент е приет в тежко състояние и е изправен на крака, а се води, че не е правилно лекуван "административно", защото нещо е пропуснато по бланките, и друг пациент, който изобщо не е трябвало да бъде приеман за лечение и е третиран неадекватно, в състоянието му няма положително развитие, се води, че е изрядно лекуван по документи. Това е буквално ежедневен казус и не е това начинът за контрол на здравните услуги. За хирурга какво е важно - да влезе в операционна, максимално добросъвестно и с всичките си познания да подобри състоянието на пациента и оттам нататък отбелязването на дата, час, попълване на всевъзможни графи и прочие не е лекарска работа. Това е чисто административна дейност, която се вменява на самия лекар.
Общопрактикуващите лекари също в момента са като диспечери - от минутите, които имат за преглед на пациент, голямата част от времето трябва да попълват документи, това е време, което те могат да отделят на болния, но това време се изяжда от административните изисквания.
Напълно чистосърдечно мога да кажа, че аз съм "административно грешен". Признавам си! Двама пациенти, например, които бяха изписани миналата седмица в чудесно състояние - единият не можеше да се изправи от леглото - този човек си тръгна без патерици. Друга жена, която имаше тумор на изключително рисково място в мозъка, беше оперирана и също беше изписана на крака - двама повече от доволни пациенти, убедени в смисъла на това, което е извършено за тях, болни, при които съм допуснал административната грешка да пропусна да попълня дата и час, заради което търпя санкции, болницата търпи санкции!? Това няма абсолютно никакво отношение към индикациите за лечение, към резултатите от извършената операция и от самото усещане на пациента за това как е лекуван. Всеки ден отделяме твърде малко време да обсъждаме конкретните случаи и как да подходим към тях, а вместо това обсъждаме какъв е балансът на клиниката за месеца, какви разходи сме направили, какво е пропуснато в попълването на документите и как това ще бъде санкционирано. По моите наблюдения на Запад, и конкретно в Белгия, това не съществува. Когато стъпиш в операционната, не мислиш колко ще струва нещото, което използваш за лечението на пациента, а тук се налага да мислиш, че всичко, което използваш за по-качествено лечение, ще отнеме от прихода на клиниката и съответно ще се отрази на твоята заплата. Не мисля, че това е правилно. Този подход на търговско мислене на всяка цена не е за добро. Ако има повече от един източник на финансиране, това може да се коригира, тъй като тогава фондовете ще следят повече за индикациите и качеството и по-малко ще се фокусират върху „паспортното“ съдържание на всеки документ./offnews.bg
