Известният швейцарски драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Популярни в България са романите му "Щилер" и "Хомо Фабер", както и комедията „Дон Жуан или любовта към геометрията“.
Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, които са по-скоро повод за размисъл, отколкото търсене на конкретен отговор. Въпросите са групирани в няколко отделни части. Всяка от тях полемизира определена тема - съхранението на човешкия род, брака, жените, надеждата, парите, приятелството, смъртта... Сред тях специално внимание Фриш отделя на смеха и чувството за хумор. Това обяснява защо съм помолила за среща невъзпитания карикатурист Христо Комарницки.
Името на Комарницки е знаково за съвременната политическа сатира. Рисунките му са неизменна част от в. Сега още от появата му през 1997 г. Работата му носи множество международни награди, но преди всичко – хиляди последователи в социалните мрежи. Реакциите под шаржовете му обхващат пълния регистър от налични емотикони – одобрително вдигнат палец, смях, почуда, гняв, сълзи, любов. Това вероятно е така, защото добрата карикатура, подобно на добрата поезия, е „многозначна до недоказуемост“.
Моето чакане в централно софийско кафене продължава малко по-дълго от стандартното и аз започвам леко да нервнича. Накрая вдигам телефона и му звъня. Оказва се, че той отдавна е в заведението и спокойно пие чая си във възможно най-тъмния ъгъл. Моля го да излезе за малко от сянката. В буквалния смисъл на думата – той се съгласява с готовност. В метафоричния – ми предстои да узная.
Кое е това нещо в живота, което бихте могли да понесете единствено с чувство за хумор?
Самият живот е едно такова събитие. Трудно може да го преживее човек без чувство за хумор.
С какво свързвате най-вече чувството за хумор - със смеха над някой друг, смеха над самия себе си или с умението да накарате някого да се смее на себе си, без да се чувства засрамен?
Тези неща не се изключват взаимно. И трите са валидни. Прието е да се казва, че умението да се надсмиваме над себе си е висшият пилотаж в изявата на комичното. Но истината е, че самоиронията е неизбежна - надсмивайки се над другите човеци, ние се надсмиваме и над самите себе си. Околните не са друго освен наше огледало. Няма как да погледнем към тях без да видим собственото си отражение. Няма как да нарисуваме карикатура, без да включим елементи на автопортрет.
Ако изключим самоиронията и смеха за сметка на други хора, има ли нещо друго, което провокира чувството Ви за хумор? Има ли хумор там, където го няма човекът?
Не съм сигурен, че хуморът трябва винаги да има конкретен адресат. Това, за което в случая говори Фриш, е сатирата. Тя задължително е на нечий гръб, докато хуморът може да бъде абстрактен или чисто ситуативен.
Знам ли, има моменти, когато ми се струва, че хуморът, подобно на всеки вид изкуство, се доближава до божественото. От друга страна той е вид игра, а животните също обичат играта, така че вероятно те също имат чувство за хумор. Излиза, че хуморът не може да бъде затворен в рамките на човешкото.
Според Вас сходното чувство за хумор е свидетелство за това, че двама души имат а/сходен интелект, б/сходен тип въображение или в/сходно чувство за неудобство и срам?
Струва ми се, че това все пак е въпрос на интелект и култура. Вярно е, че има неща, които предизвикват смях на епидермално ниво, но различните обществени групи откриват смешното в различни неща. Отделните нации се смеят по различни поводи. Същевременно най-добрите образци на хумора прекрачват културните барикади. Всъщност колкото по-добър е един хумор, толкова повече нива на възприемане има той, а това означава, че е достъпен дори за един напълно неподготвен човек. Колкото по-богато и сложно е едно хумористично произведение, толкова по-широка и разнородна е неговата публика. Всеки намира в него нещо лично и го отнася със себе си. Пример за такъв тип хумор от висока класа са някои комедии на Чаплин. Защото там всеки се смее над полицая, който удря с палка скитника по главата, а той от своя страна му скроява номер. Същевременно и най-изтънченият интелектуалец може да се замисли за някакви свои екзистенциални дилеми, докато гледа лентата.
Напушва ли Ви смях, когато сте сам?
Много рядко, но понякога се случва. Не мисля за себе си като за весел човек. В моята професия, няма как да си весел. Ежедневното занимание със смехотворното и гротескното неминуемо води до тъга. Клишето за клоуна, който винаги е тъжен, всъщност е вярно. Това важи с особена сила за актьорите комици, които публиката затваря в клетка, в която те трябва винаги да играят шута, и никога Краля. Но дори за сатирика очакването вечно да разсмива е един вид тегоба. Има моменти на отчаяние, моменти на празнота и пресъхване на вдъхновението, когато човек губи вяра в смисъла на това, което прави.
Когато казвате, че някой има чувство за хумор, какво имате предвид – че умее да Ви разсмива, или че Вие успявате да го разсмеете?
Чувството за хумор, за разлика от други чувства, предполага винаги някаква степен на споделеност. Ако моя карикатура не успее да разсмее аудиторията, първата ми мисъл ще е, че грешката е някъде при мен. Пропускът е в мен, защото аз би трябвало да мога да предизвиквам усмивка във всякакви хора. Ако човек иска да бъде добър в това, което прави, то когато нещо не се получава както трябва, най-смисленото решение е да потърси причината първо в себе си.
По-лесно се рисува карикатура на конкретен човек или на определен типаж, група хора?
Много по-лесно, по-ефектно и по-зрелищно е да се осмее конкретен човек. Моите карикатури са повечето такива, защото такъв е жанрът на вестникарската карикатура – тя се осланя на реални събития и лица. Ако подобна карикатура има живот повече от 2 – 3 дни, може да се каже, че това е творчески успех. Карикатурата често прилича на онова произведение на Банкси, при което е въпрос на малко време, за да се саморазруши. От друга страна, шаржът, осмиващ различни човешки типажи, дава възможност за по-големи, по-стойностни обобщения. Но техниката, по която се прави всяка карикатура, е в общи линии универсална – взимаш една личност, слагаш я в едни стандартни рамки, виждаш къде тя излиза от тях и рисуваш тези отклонения. В този смисъл, създаването на всяка карикатура е вид манипулативна дейност – тя изкривява реалността, подчертавайки тенденциозно определени детайли. Такава е и всяка друга форма на изкуство. Ако манипулативността е присъща на човешкото общуване, то при изкуството, и в частност при сатирата, тя просто е по-силно изразена.
Защо революционерите обикновено нямат чувство за хумор?
Не съм съгласен с Фриш, че революционерите по дефиниция нямат чувство за хумор. Може би имат някакво тяхно, смазващо врага чувство за хумор. Не изключвам да има революционери-интелектуалци. Мисля, че липсата на усет за комичното се отнася по-скоро за авторитарните хора – за диктаторите, за тираните.
В основата на хумора задължително ли присъства елементът на отхвърляне и протест?
Не, всъщност е точно обратното. Хуморът не отхвърля. Той е по-скоро вид приближаване. Той е безопасен начин да пристъпиш и разгледаш нещо опасно... то е все едно да приближиш лъв.
Бихте ли могли да гледате с чувство на хумор на хора или социални групи, към които изпитвате неприязън, например по политически причини? Смятате ли, че след като сте се смяли по техен адрес, бихте могли да продължите да ги мразите?
Сатирата винаги се занимава с хора, които са облечени във власт. Тя не се вторачва в онеправдания, не се смее на падналия. Карикатурата се фокусира върху силните на деня и ако те са опасни за народа си, хуморът ги принизява и превръща в нещо безопасно, незначително и преходно. В известен смисъл той ги обезопасява. Премахвайки страха от тях, премахва и омразата към тях. Може би звучи малко патетично, но човекът на изкуството всъщност обича героите си, не ги мрази. В моя случай, те всички са ми като деца - родили са се изпод ръката ми.
Променя ли се чувството за хумор с възрастта?
Вероятно с годините има натрупвания, които го променят. Опитвам се да се сетя сега за неща, които са ме разсмивали като дете. Дали биха ме разсмяли и днес? Не мога да си отговоря на този въпрос. Трябва сигурно да преговоря някакви неща, които са ме разсмивали, когато съм бил малък, и да видя дали биха ми били смешни днес.
Ако приемем, че водещото чувство в сатирата е не толкова гневът, колкото надеждата, че светът може да e по-добър, то има ли надежда, от която вече сте се отказал?
Не знам дали съществуват много и различни надежди. Според мен надеждата е винаги само една – че ще има следващ ден и че този следващ ден ще е по-добър. Тази надежда няма как да я изгубя.
Човек може да се смее на всичко. Може ли, обаче, да бъде саркастичен към всеки и всичко?
Това е темата за табутата. Аз настоявам, че не трябва да има ограничения и свещени крави, недосегаеми за хумора и сатирата. Карикатурата с това е ценна, че е провокативна. Тя винаги ходи по ръба на общоприетата норма за допустимо и аз намирам това за много смислено занимание.
Това означава ли, че постигането на политически цели оправдава подигравката с най-интимното в света на човека – например, вярата?
То е въпрос на култура. В нашата християнска култура това отдавна е преодоляно. Виждал съм хиляди карикатури, които осмиват Тайната вечеря или 10-те Божи заповеди. Това вече не скандализира никого, освен най-ревностно вярващите. Въпросът е дали трябва да се съобразяваме с ограниченията на една друга култура. Моят отговор е, че не трябва. Погрешно е да се съобразяваме с привнесени отвън самоограничения. Териториите на свобода трябва да се разширяват, а не да се свиват.
Има ли територия, която Ви изпълва с ужас при мисълта, че би могла да бъде Ваше родно място?
Да, ако се замисля, има – може би Пакистан, Иран, Саудитска Арабия – все места, свързани не толкова с бедността, колкото с липсата на свобода на изразяване. Както се казва – там не е за мъже.
Как бихте дефинирали понятието мъжественост?
То включва много компоненти – стоицизъм, експанзионизъм. Мъжът според мен е този, който трябва да завладява нови територии и пространства, да изследва непознатото. Не го казвам, защото съм сексист, просто е така. Жената е тази, която умее да пази завладяното от мъжа пространство. Ако на тези реплики феминистите скочат на нож, ще ги разбера, защото отвъд безкомпромисните ми граждански позиции аз съм мек, толерантен човек. Удивлява ме женската красота и особено женската сила, която в определени ситуации е наистина възхитителна - няма как един мъж да не се почувства слаб в нейно присъствие.
Ако трябва да нарисувате карикатура на себе си днес?
Ще трябва да се погледна отстрани и да видя къде не се вписвам в рамката, къде излизам. Това не е проста задача. Трябва да помисля и да видя как ще изглежда.
Правите ли карикатури на близки хора?
Обичам да скицирам случайни предмети, пейзажи. Това ми е особено приятно.
Кое е най-приятното занимание?
Безделието е най-приятното занимание. Човек може да мечтае, да се рее, може да си мисли за всякакви неща, може да не мисли... може дори да си мисли, че не мисли. Това правя, когато не правя нищо. Парадоксът и абсурдното са навсякъде около нас. Те са семката, от която пониква смешното...
Приятно ми да гледам работите на големите майстори в моя занаят. Преди време страхотно ме впечатлиха рисунките на Тодор Цонев, които бяха представени в Дома на хумора и сатирата в Габрово. Той е абсолютно уникален, създавайки галерия на епохата на социализма в пълнота, която не е постигната от никой друг. В същото време сходна изложба имаше в Софийска градска галерия на шаржовете на Александър Добринов. Той пък е направил същото в една предходна епоха. Това са творци летописци, които задават еталон в нашето изкуство.
Но при мен има и непрекъснато желание да премина в друг жанр. Това е мечта, която неизменно ме съпътства. Ателието ми представлява куп платна за живопис, които нямам време да подхвана. Но ми е хубаво, да са около мен.
Какво е първото, което си мислите, когато се събуждате сутрин?
Че съм здрав.
Страхувате ли се от смъртта?
Мисля, че човек живее непрекъснато с този страх. Той е закодиран в него, но в различните периоди от живота му се изявява в различна степен. Имал съм периоди, когато е бил много интензивен и по своему много мотивиращ. Имал съм периоди, в ранната младост, когато съм се чувствал безсмъртен. В момента съм в един много спокоен период. Защото може би смисълът на този дълъг живот е да ни подготви за смъртта. Дали човек, обаче, свиква с мисълта за смъртта? Едва ли.
Убеден ли сте, че Ви интересува съдбата на човечеството след като Вие и всички хора, които обичате, вече няма да сa между живите?
Мен ме смущават въпроси, които предполагат плакатни и декларативни отговори. Хората като правило не разсъждават за хипотетичното и абстрактното.
Все пак мисля, че интересът към собствената съдба е неделим от интереса към съдбата на човечеството. Доколкото човек се интересува от себе си, той се интересува и от съдбата на поколението, което ще го наследи. В някакъв смисъл, грижейки се за себе си, човек се грижи и за тях - за тези, които ще дойдат след 100 години или след 200 години. Ако се опитваме да правим смислени неща, ако се стремим да оставим нещо трайно след нас, значи мислим и за човечеството, и за неговото бъдеще.
Харесвате ли се?
Умерено да. Понасям се.
Засмивам се, а Комарницки леко примижава срещу слънцето. Изключвам микрофона. Може би все пак предпочита да остане в сянка. /offnews.bg
