Всичко започва преди 35 години, когато той влиза да следва медицина, вместо да се бори за едно от 6-те места във Факултета по философия на Софийския университет. Лекарската професия идва в живота му "случайно - както често става при момчетата" и е по-скоро "плод на ентусиазъм". Този порив обаче се оказва стъпка към сериозна международна кариера в областта на кардиологията.
Проф. Иво Петров оставя зад гърба си една изключително ползотворна в професионален план година. 53-годишният лекар записа името си и в световната медицина след рисково и трудно поставяне на стент и уникално спасяване на пациент с разкъсана аорта чрез безкръвна операция. Заради този медицински успех, а и заради дългогодишната си работа по спасяването на хиляди човешки животи, проф. Петров е и сред номинираните в класацията "Мъж на годината" на Дарик Радио.
Срещаме се с националния консултант по инвазивна кардиология в дома му, където живее с тинейджърската си любов и настояща съпруга Росица, с 12-годишния си син Иво и с новия член на семейството: кученцето Питър. Докато говорим, Иво не спира да си играе с Питър, а той с обувките ни. Дъщеря му Глория, която също е лекар и има специалност по образна диагностика, в момента живее със съпруга си в Австралия, където специализира здравен мениджмънт.
Покрита с бяла снежна пелена отвън, отвътре къщата на проф. Петров блести в светлина от празнична украса. Артистичният размах на съпругата Росица се забелязва в артистична подредба на картини, сред които има и известни имена от българския обществен живот. Някои от тях са спомен от местни улични художници от любими на семейството места. Пред камината е разположен удобен стол от аржентинска кожа – спомен на Иво Петров от живота му в Аржентина между 1999 и 2001 г.
Когато е извън работа, професорът се опитва да се откъсне максимално от болницата. Почива си като играе тенис на маса, плува и слуша музика – у дома има колекция от около 400 грамофонни плочи.
Почивката е наложителна и защото в професията на кардиолога не винаги и всичко е „успех“.
Най-черните моменти настъпват, когато екипът не успее да спаси нечий живот. Професорът преживява смъртните случаи „ужасяващо“.
„По два-три дни съм като болен, не говоря, спирам да се храня и нещата стават лоши...“. Росица познава изражението му, когато се прибере след такъв момент, а той й е признателен, че тя проявява разбиране.
„Според мен е невероятно, че ме търпи, но все пак тя възприема, че се занимавам с нещо, имащо отношение към хората и към помощта. Смятам, че е съпричастна и ми помага много. На всичкото отгоре ми намира и пациенти, което понякога ми идва прекалено...“.
Действително проф. Петров е изключително зает. Успоредно с лекарската си практика като ръководител на клиника по Кардиология и ангиология в Аджибадем Сити Клиник/ Сърдечно-съдов център продължава да пътува интензивно по работа из целия свят. Интересът към неговата работа е голям, не на последно място и защото успява да говори интересно и разбираемо, както за сърдечно-съдовите заболявания, така и изобщо за здравната система.
Проф. Петров обширно разказва за избора на медицинската професия – избор, преобразил малкото момче, родом от врачанско село, в светило в областта на кардиологията. Пътят е бил трънлив: желанието на 18-годишния Иво някога е да изучава психоанализа, но по думите му: „Единственият начин да се занимавам с психоанализа беше да кандидатствам медицина, да завърша психиатрия и след това да се отдам на психоанализата, която на всичкото отгоре по това време беше забранена, защото беше в разрез с постулатите на съветското здравеопазване“.
По време на следването, започва работа в склада за медицински изделия и консумативи на Трета градска болница (днес Национална кардиологична болница).
„Спомням си, че влизах в инвазивната лаборатория, където работеше доц. Божидар Финков – той е един от бащите на инвазивната кардиология. В последствие при доктор, сега проф. Юлия Джоргова видях първите процедури по лечение на пациенти с коронарна болест. После като „момче за всичко“ влизах дори в операционната. Така зад рамото на инвазивните кардиолози наблюдавах някои процедури и започна да ми става интересно...“
Но по време на комунизма това, че си учил една специалност не значи, че можеш веднага да започнеш да я практикуваш.
По наше време имаше разпределение и трябваше да отидеш на „селски стаж“. Но в края на моето следване дойде демокрацията и разпределението отпадна точно в годината, в която завърших. И после трябваше да се боря за място – борбата беше да се намери болница, която да ме приеме. За да стана практикуващ доктор, работих като доброволен сътрудник без пари в „Света Екатерина“ няколко месеца. После имаше конкурс за асистенти и аз го спечелих и успях да започна работа. Но дълго време получавах намеци, че като не съм бил „селски доктор“ - нищо не става от мен“.
През 1999 година Иво Петров заминава на специализация в Аржентина.
„В областта на сърдечно-съдовата медицина, Аржентина е изключително напред: много методи са приложени за първи път там. Първата операция на биещо сърце, първият стент е изработен от аржентинец, първата ендопротеза на коремна аорта е извършена в Буенос Айрес. Медицината, с която се запознах там, се оказа изключително модерна, на високо ниво и това ме ентусиазира“.
В размислите си за Аржентина проф. Петров открива интересен парадокс и той е, че нестабилните политически държави също могат да имат много добре развита здравна система. И все пак си спомня, че в голямата южноамериканска страна „се вихри доста корупция и доста присвояване, което им пречи“. На моя въпрос може ли да се прави аналогия между България и Аржентина, професор Петров казва: „Пълна. Много голям потенциал и за съжаление до голяма степен неизползван. И тук потенциалът не е използван - по това си приличаме. У нас също така все още има много корупция“.
„Включително и в здравната система?“, питам.
„Здравната система не може да бъде изключение, защото и лекарите са хора, и живеят в това общество.
За съжаление нашите социални отношения се крепят на това да почерпиш, на това да помолиш по друг начин, различен от простата молба.
Това е в отношенията с катаджиите, в отношенията с докторите, в отношенията с администрацията... Но не трябва да е така. Вярно, че е въпрос на манталитет, но пък има страни, които са от нашия калибър, а корупцията не е задължително поведение: Чехия, Словения, Полша. Съответно и техните здравни системи работят по-добре. Там има и по-стриктен контрол върху изразходваните средства от страна на администрацията“.
Интересувам се какви са основните проблеми в българската здравна система, освен корупцията?
Според проф. Петров у нас „се позволява да има преекспониране на индикациите в повечето сфери на здравеопазването“. Това често води до „преразход на средства“, които в противен случай биха били изразходвани по-смислено за по-тежки случаи и за модерни начини на лечение, които в България са дефицит.
„Наистина голям проблем е, че и ние имаме поне 30% повече болници, отколкото са ни необходими – по този въпрос между институциите и лекарите има пълен консенсус. Прекалено многото болници изискват преразход на средства и така не остават достатъчно пари за достойно заплащане на труда. В резултат колегите напускат България.
Свободният пазар води до това, че ние, лекарите, можем да си намерим бързо, наистина бързо работа, където и да е. Едно интервю по интернет е достатъчно аз, и не само аз, ами и всяка медицинска сестра и всеки колега, който знае сносно английски, немски или френски - в рамките на седмица да си намери работа в Европа. Това изтичане на кадри е в ущърб на здравната система...".
Когато през 2001 г. проф. Петров се връща в България, неговата идея е да приложи наученото в Аржентина и да продължи да оптимизира лечението на сърдечно-съдовите заболявания на местна почва. „Проф. Джоргова и проф. Александър Чирков тогава много ми помогнаха да прилагам това, което съм видял и за сравнително кратко време направихме важни за развитието на сърдечно-съдовата терапия процедури. Тогава целият екип беше ентусиазиран и се чувствахме до голяма степен различни. Имаше дух на новаторство. Това беше заслуга на проф. Чирков – приложиха се множество модерни технологии в областта на хирургията и инвазивната кардиология за първи път в България“.
Като равносметка за изминалата година проф. Петров подчертава, че е особено доволен, че е бил избран за професор по кардиология към Софийския университет.
„Прави ми удоволствие да преподавам, обичам доста да се занимавам със студенти и специализанти. Затова и през идващата година предстои поредна доза усилена работа, а в нашата професия винаги има предизвикателства“. По думите му, медицината се развива изключително бързо – и най-вече технологичната й част - и буквално ни чака „удар като с парен чук“ заради грандиозното навлизане на дигиталните технологии.
А в областта на кардиологията едно от най-големите технологични събития, които сега се случват по света, е с българско участие.
Става дума за дигиталното следене на състоянието на сърцето и съдовете в реално време чрез миниатюрни устройства. Българският екип е най-напреднал в тази област: концепцията и едно от тези устройства са български, макар и създадени с китайски компоненти.
„Със сигурност това е едно от иновативните технически решения, което предизвиква най-голям интерес по време на конференции и изложби. Вече формираме и екип, който да може да наблюдава данните от това устройство, защото то предава информация ежесекундно“.
Преди около месец дори се е създал клъстър за дигитални иновации в медицината в България. Водещите кардиолози на България, включително проф. Петров, съдействат на този клъстър да „тласка“ нещата нагоре.
Иво Петров не обича определението „най-добри“ и бяга от него, когато става дума за това в коя болница работят най-умелите кардиолози. „Има колеги, които са на изключително високо ниво, има изключително добри сърдечно-съдови екипи. По необходимост и по принуда, заради високата заболеваемост и смъртност у нас, сърдечно-съдовата медицина се разви много“./dir.bg
