Ако беше жива, легендарната поетеса Петя Дубарова щеше да навърши 57. Колко жестоко е, че си отиде от живота едва на 17!... В продължение на 4 десетилетия от смъртта й, българите от няколко поколения четат и препрочитат стиховете й, взират се в нежното лице на това момиче и търсят причините за неговата смърт!?! Причини, останали неясни и до днес.
Жестокият факт е, че смъртта ни я отне в разцвета на младостта й; че България загуби един невероятно голям самороден талант, преди той да разгърне потенциала си. За мнозина е сигурно, че със смъртта на Петя Дубарова българската поезия бе лишена от чистите трели на един истински славей на словото. Наскоро неин бюст-паметник бе поставен в Алеята на писателите в Двора на Кирилицата в Плиска - още едно признание, че тя, макар и отишла си толкова млада, е считана за равна на класиците на българската литература.
Петя Стойкова Дубарова се ражда на 25 април 1962 г. в Бургас, в семейството на прогимназиалната учителка Мария Дубарова и на Стойко Дубаров. Майка й изиграва голяма роля в израстването на Петя като личност и поетеса. Всъщност, творчеството сякаш струи вътре в нея още когато е невръстно дете. Когато публикуват първите й стихове, колоси на поезията като Христо Фотев и Григор Ленков са заинтригувани от "бургаското дете, което пише като възрастен". Стават нейни духовни наставници.
Петя е будна и ученолюбива. Мечтата й е да учи в английската гимназия в Бургас. Учи и изнася литературни четения. Но по характер не е от зубрачите и покорните. Тъкмо напротив - минава за бунтар и палаво дете. Нейната общителност и веселост буквално заразяват околните. Ето защо на всички, които са я познавали отблизо, по-късно им е трудно да открият причините за онзи мрак в душата й, който я тласва към Края!...
Петя обича морето, плажа, Морската градина на Бургас... Около нея постоянно тече купон, както биха се изразили днешните млади. Тя самата свири на китара, пее и се забавлява... Вдъхновяват я луната, въздухът, тревите, птиците, небето... Палавото момиче е романтик по душа... Пише откровено - така, както сетивата й усещат всичко съществуващо...
Хората, които я познават, са впечатлени от таланта й да изразява с лекота вълненията си по начин, който е достъпен, разбираем, и в същото време - уникално красив...Още като съвсем малка Петя се превръща в градска легенда на морския град. Така научават за нея и "от киното".
На 16 Петя Дубарова се снима във филма на Георги Дюлгеров "Трампа". По време на снимките се влюбва в швед. Поне така твърдят приятелките й. Казват, че Пер бил първата й любов. И последната!... Като всички поетични натури, самата Петя го описва в дневника си - съкровената тетрадка за влюбени момичета...
Известно време двамата си пишат, после той се умълчава...Дали затишието в тази първа любов става причината за мрачните й мисли? През годините бяха подхвърляни публично различни версии за Петините младежки разочарования. Сред тях най-популярната бе историята за някакво набеждаване за "саботаж" от страна на нейна учителка, което Петя уж преживяла тежко, тъй като се почувствала несправедливо обвинена?!?
Нито една от тези версии не звучеше достатъчно убедително, а днес вече е излишно да търсим причините за избора на Петя да сложи сама Край на живота си. Нито имаме моралното право за това, нито нещо ни дава сигурността, че ще открием истината. Факт е, обаче, че година преди смъртта си, Петя Дубарова е изпитвала тревожност, отчаяние и разочарование от хората.
"Аз искам да изтръпна цялата -
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче."
/Петя Дубарова, "Да бъда зимата"/
В един декемврийски ден цяла България научава жестоката новина, че слънчевото момиче на Бургас - момичето с китарата и звънкия смях, е открито мъртво в дома си, след приема на голяма доза приспивателни. Умира, още ненавършила 18!... Последното, написано от ръката й, преди да посегне към хапчетата, прилича на стенограма:
"Измамена - Младост - Прошка - Сън - Спомен - Зад стените на голямата къща - ТАЙНА".
Причините за смъртта й наистина останаха тайна, а думите й - неразгадан ключ към въпроса, кое е било онова, което до такава степен е отравяло душата й, че тя смело посяга към сънотворните?!?
Парадоксът е, че поезията й струи от жажда за живот!... Но какъв живот? - Живот в един добър, всеотдаен, хуманен свят, в който хората се обичат и си раздават светлина и красиви мигове, изпълнени с доброта, щастие и усмивки... Очевидно този живот остава единствено в иреалиите на нейните поетични сънища, а реалността не й оставя друг избор, освен да последва... сънищата си?...
"Петя ни завеща една-единствена стихосбирка, и то издадена посмъртно, но именно чрез стиховете в нея, продължава да живее в нас, нейното неразгадано Аз", написа преди години един български литературен критик.
И това е абсолютно вярно. В "Аз и морето", издадена през 1980-а година, е цялата палитра на Петината душа.
А въпросителните, по каква причина тя предпочете да си отиде от нас, потърсиха своите отговори в излязлата по-късно книга "Най-синьото вълшебство", в която вече бяха публикувани не само стиховете й, но и нейни писма и текстове от личния й дневник.
Някои за пръв път научиха за нея едва след смъртта й - чрез тези две книги, но именно чрез тях тя им стана толкова близка, колкото и ако беше жива... Преди да умре, Петя ни бе оставила думите на душата си!...От дневника й научихме, че страданието е било неин спътник, въпреки младостта й; че изживяното от нея е търсело съгласие, не примирение; че дълбоко в себе си тя е била разочарована от безсмислието на човешкото битие; че щастието си е оценявала като болезнено изживяване...
Мисли, твърде неприсъщи за едно младо и на пръв поглед "безразсъдно весело" момиче. Но момиче, което предпочита истината, а не заслеплението.
"Не искам да живея в заслепение... Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници."
Това чувство на обреченост на Честността пред Порока, е занимавало дълбоко мислите и чувствата й. Петя Дубарова очевидно е от онези хора, за които казват, че идват на земята дотолкова мъдри, че предпочитат да живеят кратко?!?
През 2010 г. в Морската градина на Бургас - едно от любимите места на Петя, бе открит неин паметник. Негови автори са скулпторът Радостин Дамасков и архитект Владимир Милков. В Къща-музей бе превърнат домът, в който е живяла... Гробът на Петя често е посещаван от хора, които никога не са я познавали, но са чели стиховете й. Сред почитателите на поезията й има не само поети, но и композитори и певци като Ваня Костова. Неин голям почитател бе покойният вече композитор Тончо Русев. Той написа музиката на много песни по стихове на Петя Дубарова, които станаха класика, в изпълнението на Йорданка Христова, дует "Ритон", Кичка Бодурова, Нели Рангелова, Петя Буюклиева, Росица Кирилова и др.
Прекрасните стихове на Петя ще живеят вечно не само в писаните й стихове, но и в тези песни. Нейният Вечен сън няма да се превърне в забрава. Тя самата сякаш го бе описала в едно от най-лиричните си стихотворения - "Докосва ме съня". В него тя бе написала, че "цяла нощ би гледала" света наоколо с очите на въображението си... Призрачните сенки на нейните "дървета като вилици" ще продължават да ни вълнуват и тревожат, и ние неволно ще продължаваме да търсим в тях мъчителните отговори на въпроса - защо ранимата й душа избра да си отиде толкова рано?!?
"Замислени комините
от жарките си дробове
издухват пепелта
на пламъците, сините.
И тъмни като гробове
изпиват есента.
Бездомни като рибите
се гонят листи есенни,
пияни от дъжда,
заболи смешно фибите
на жилките си, песенно
се люшкат на стада.
Прозорците нехайно пак
изхвърлят светлините си
във локви и асфалт.
Луната като златен рак
се движи сред звездите си
с петна като от кал.
И цяла нощ бих гледала
дървета като вилици
и есенна луна,
но с пръстите си медени,
красив като измислица,
докосва ме съня". /Петя Дубарова, "Докосва ме съня"/
/dir.bg
