Изпълнителният директор на фондация „Сийдър" - Александрина Димитрова, за смисъла и нуждата от помощ
„Истината е, че децата и младежите в неравностойно положение са отговорност на цялото общество. Хората трябва да си кажат, че нещата зависят и от тях, не само от държавата и че всеки един от тях може да помогне – дали финансово, с подкрепа или с експертност, е без значение." Александрина Димитрова е изпълнителен директор на „Сийдър" - фондацията, която работи за промяна на държавните политики и обществените нагласи към децата и хората в неравностойно положение. В момента фондацията управлява седем центъра от семеен тип за деца и младежи с увреждания и един за деца без семейства в гр. Кюстендил и Казанлък, разполага и с център за почасова грижа. „Сийдър" предоставя 24-часова грижа на най-много деца и младежи сред НПО сектора и е активен участник в процеса на деинституционализация в България.
„Затворено е"
„Преди години домовете за деца с увреждания са били строени нарочно на изолирани места, така че да бъдат далеч от погледите на другите, и са останали без достъп до училище и здравна система, без възможност да излизат навън, да разполагат със собствени дрехи и т.н., без възможност да бъдат личности. Често в един дом се събрат 50 – 60 деца със специфични потребности, някои оставяни да лежат години наред в креватчетата си, за които се грижи ограничен екип от хора, а често дори и само един човек. Едни непоносими условия и система, която се променя и трябва да се промени изцяло", обяснява Александрина Димитрова.
До този извод стига стартиралата през 2005 година фондация „Сийдър". Нейната първоначална идея е да подпомага домовете, но в последствие, откривайки, че там е невъзможно да бъде предоставена качествена грижа, решава да започне дейност по заменянето им с нови центрове. Няколко години по-късно фондацията инициира процеса по закриване на Дома в с. Горна Козница и подготвя плавния преход към семейна или близка до семейната среда на 58-те деца и младежи с увреждания, настанени в него. Успешният старт на инициативата довежда до съвместна работа с община Кюстендил, а в последствие „Сийдър" е потърсена и от община Казанлък, за да управлява създадените нови места.
Първата процедура по закриване отнема три години, тъй като това е революционна стъпка за България. Община Кюстендил предоставя терен и изгражда новия център, като паралелно с фондацията търси места за настаняване на децата. Центровете от семеен тип са вид социална услуга, за която се отпускат държавни средства към съответната община, която в последствие решава дали иска да ги управлява сама или да възложи тази дейност на неправителствена организация. Ако избере второто, следва сложна процедура за избор на такава, след което отделените държавни средства стигат до организацията през общината, към която после е и отчитането им.
Закриването на домовете, вече част от държавната политика, е стъпка в правилна посока, но то е част от дълъг процес на планиране, оценка на децата и младежите и на това какво следва за тях, преди социалното заведение да се затвори. Една част от тях отиват в приемни семейства, друга, по-малка, биват осиновени, а трета – децата с най-сериозни увреждания или на по-голяма възраст, попадат в центровете от семеен тип.
Към момента 90% от живеещите в старите домове вече не са там. В България са построени 280 центъра от семеен в тип с настанени в тях близо 3000 деца. Въпреки това едва 24 от тях, т.е. по-малко от 10%, се управляват от неправителствените организации – всички останали са под опеката на общините. „И това не е защото общините не искат да делегират на фондациите, а защото фондациите не могат да ги управляват, тъй като управлението им е свързано с много сериозен допълнителен финансов, човешки и управленски ресурс. Ангажиментът е изключителен – едно е да помагаш на дете или семейство почасово или през деня, съвсем друго е, когато носиш отговорност за него денонощно. До голяма степен опира до финансирането. Без подкрепа от корпоративни и индивидуални дарители не можем да продължим.", обяснява Александрина.
Какво точно се прави
Дори и да се стигне до закриването на старото заведение, поява на нов център и отделяне на малко финансиране за функционирането му, работата с децата и младежите тепърва предстои. Извадени от старата си среда с тежки условия, те преживяват стрес, често в по-напреднала, тийнейджърска възраст. "Истинският процес за тях започва тогава, когато имат нужда от осигуряване на качествена нова грижа, която да ги превърне в личности, чувстващи се добре там, където живеят."
В новите центрове условията са напълно различни – броят на децата е много по-малък, почти всяко разполага със собствена стая и вещи и най-важно – за тях се грижи достатъчно голям екип, благодарение на който се изгражда по-близка връзка на доверие и споделяне. Те не са изолирани и могат да излизат и навън.
Извън финансирането от държавата фондацията осигурява транспорт на трудноподвижните деца, специални процедури и физиотерапия, подпомагащи развитието им, без които те няма да напреднат. Осигурява и консултации с психолог. Води ги на кино, дори на екскурзии, чрез които да се осигури пълноценнен живот на децата и младежите и даващи им възможност да бъдат с други хора. Всичко това се случва благодарение на допълнителните дарения. Или по-скоро – не би се случило по никакъв начин без тях. На година фондацията трябва да набере 600 хиляди лева за да осигури това качество на грижа. Ако спре допълнителното финансиране от дарителите, единственото успокояващо е, че базисните нужди на децата ще бъдат посрещнати, твърди Александрина – държавата го е осигурила. „От там насетне доколко те ще получават качествена грижа и ще могат да живеят пълноценно, е друг въпрос – не мисля, че може да се случи... Още повече, че тези деца и младежи са с проблемно поведение, те лесно биват манипулирани от хора с лоши намерения и съответно това е проблем за цялото общество". Тя споделя наблюдението си, че нейни колеги от други фондации са започнали да се отказват от управлението на центровете, въпреки че са търсени от общините. "И на нас ни се налага да отказваме, не защото не искаме да разширим броя на децата и младежите, за които се грижим, а защото не можем да си го позволим. Ние едва успяваме да намерим финансиране, за да поддържаме нивото, до което сме стигнали и спешно се нуждаем от дългосрочни партньори, които да ни подкрепят, за да сме по-устойчиви и да надграждаме."
От частно дарение се покрива административният разход на „Сийдър", който представлява около 5% от оборота за шестимата души, работещи в София. Това означава, че 100% от даренията отиват за центровете.
Всеки може да помогне
Фондацията набира дарения по няколко начини. Първият е чрез месечно дарение. Например за програмата им „Спонсорирай служител" - дарението там е насочено към конкретен терапевт, който работи в центровете на фондацията. Сумата е 700-800 лв., затова и обикновено тук се включват компании и хора с по-висок доход."
Дарителите могат да проследят как се развиват децата, за които се грижи подпомаганият от тях терапевт. Те могат да разберат и нагледно да придобият представа как техните средства спомагат за подобрението, като посетят заедно с представители на фондацията центровете в Казанлък или Кюстендил. "Всеки мениджър може да оцени колко е важно да работи с правилните служители, за да се развива бизнесът му – при нас е същото, с разликата, че служителите ни са тези, от които зависи как се развиват уязвимите деца, за които сме поели грижата. Както във всеки бизнес обаче, за нас също е ключово да поддържаме достатъчен брой служители, които да са мотивирани, квалифицирани и да могат да се справят със стреса от тази толкова специфична грижа.", казва Димитрова.
Другият начин е индивидуалното дарение, което се случва по време на организираните от "Сийдър" годишни балове и викторини. "Често на тях се случва първият досег с фондацията, обяснява Александрина. Дарявайки, хората се запознават с каузата, екипа, чувстват се по-близки и в повечето случаи продължават да идват на бъдещи събития."
Според изпълнителната директорка през последните години определено се наблюдава нарастване на интереса към каузи и включването в тях, но все още най-често срещаният вариант си остава реакцията, когато нуждата е спешна. "Социалните медии сега улесниха този процес, тъй като хората могат да споделят информация там и съответно да се активизират да даряват. Когато обаче става дума за каузи като нашата – дългосрочни във времето и касаещи голяма група деца и младежи – включването се случва малко по-трудно. Хората виждат една работеща организация и казват – има кой да се грижи, те се справят чудесно – и по-трудно намират своята роля в този процес. Истината обаче е, че имаме нужда от тях и ако веднъж се включат, остават дългосрочно ангажирани, тъй като тогава стават част от нещо по-голямо и могат да видят своя принос през годините, включително и израстването на децата."
Бизнесът също може да бъде ценен и необходим дарител. „Много от компаниите в България са наясно, че трябва да имат политика за корпоративна социална отговорност, но тогава се изправят пред проблема, че не са наясно към кого да се обърнат и какви са нуждите, на които да отговорят. Случвало ми се е да водя разговори със служители на компании, които са се обръщали към мен – искаме да направим една кампания, имаме бюджет, мислим да купим еди какви си играчки и да ги донесем. Децата нямат нужда от това. Базовите им нужди са покрити, но хората няма това как да знаят това, ако не са имали досег. Затова тук е нашата роля. Ние сме професионалисти да предлагаме услуги на деца и младежи в риск, но също така и да образоваме хората от какво имат нужда тези деца наистина. За мен най-важно е да се направи връзката между бизнеса и неправителствените организации, за да седнат и помислят как да са си полезни", казва Александрина Димитрова.
По думите й маркетингът или тиймбилдингът с кауза, при които се отделя част от бюджета за дарение, започва да се превръщат в популярни инструменти с добавена стойност.
„Нашият опит показва, че когато реализираме кампания, в която фирмата отчислява процент от своя продукт или услуга, ползите са за всички. Компанията увеличава своите продажби и изгражда добър имидж, а крайният потребител се чувства удовлетворен, че със своята покупка същевременно дарява. Тиймбилдингът с кауза, от своя страна, е чудесна възможност за компанията да ангажира и мотивира своите служители." – допълва Димитрова.
„Лично за мен предизвикателствата са много, често отговорността е огромна, знаейки, че имаме бюджет за следващите три месеца и от там нататък не сме сигурни дали ще имаме или не средства за това, което правим. А 100 деца и младежи и още толкова служители зависят от нас... Това е доста натоварващо. От друга страна, когато всеки път отида в Кюстендил и Казанлък и прекарам време там, си казвам – правя го, защото е смислено, защото виждам реална промяна и тогава се връщам и продължавам да търся средства..."
„Много е важно държавата да инвестира повече в професионалисти в социалната сфера, да мислим за процеса не само като за построяване на нови по-хубави центрове, а кой работи в тях, защото това са хората, които полагат грижата. Като в семейството е – не е важно да получаваш страхотни подаръци за Коледа, а грижата и вниманието, от което имаш нужда постоянно. Но не бива да си казваме, че това е отговорност на държавата и че ние нямаме общо, защото това са деца и младежи, които също живеят тук и в крайна сметка всеки би могъл да попадне в такава ситуация. Тогава едва ли би искал да си каже – това е отговорност на държавата. Така че не можем да седим безучастни."
Александрина Димитрова:
„С радост се сещам за две ярки истории.
Първата е за наше невербално дете с диагноза детска церебрална парализа, което изведохме от институция близо до Казанлък на 9 години. Мнението на всички, включително и на лекарите, беше, че предвид състоянието му, той трябва винаги да е придружен от някой възрастен, за да успява да ходи. А момчето непрекъснато искаше да излиза навън. В един момент обаче, благодарение на едногодишна физиотерапия и съответните игри, той направи първите си крачка и напълно самостоятелно. В момента това е детето, което посреща всеки дошъл в центъра, тичайки.
Другата история е може би по-често срещана – момче, което е към момента на 12 години. Дойде при нас, когато беше на 10 и за тези десет години от живота си, беше преместван осем пъти между семейството си, два различни дома и три приемни семейства. Всички се бяха отказали от него... Причината – агресивно поведение, включително и към себе си. Нищо чудно, когато си бил изоставен толкова пъти, цяло чудо е, че изобщо може да функционираш... Започна с тежки кризи, включително опит за самоубийство, тежко беше и за екипа и другите деца. Но ние не се отказахме и търсихме начин да канализираме тази енергия – записахме го на уроци по бокс, после на плуване, велосипед, отделно от това изследвахме причините за кризите, заведохме го и на море миналата години за първи път в живота му. В момента казва – аз се чувствам добре, това е моята къща, дом. Това, което според мен промени нещата е, че той почувства сигурност и че най-после е заобграден от хора, които няма да го оставят.
Това са истории, които ни карат да продължаваме, колкото и да е трудно."/ngobg.info
