Пиесата "Цикадите" на Мирослав Христов е един от двата дебюта в програмата на АСТ Фестивал 2019, който започва днес. Стана ни любопитно за театралния пърформанс върху съвременна българска драматургия със саунд дизайн на живо и се свързахме със Мирослав, който е автор на представлението. Той ни разказа за взаимоотношенията на героите му, как прераждането се преплита в този спектакъл на любовта, за нейната сила и устойчивост (или пък не) и още много интересни моменти от личната философия на Мирослав.
"Цикадите" ще се играе на 23. 10 (сряда) от 18:30 ч. в Театър Азарян, сцена Бекстейдж.
Пиесата ви "Цикадите" е един от двата дебюта в програмата на тазгодишния ACT Фестивал за свободен театър. Като неин автор вълнувате ли се от възможността да покажете представлението си пред нова, но напълно подготвена за независимото изкуство публика?
Радвам се, че представлението ще бъде част от Фестивала за свободен театър, тъй като той се превръща в традиция в областта на независимото сценично изкуство. Фестивалът е отгледал своя публика, но същевременно с това ми се струва, че хората, които са склонни да отидат на представление извън институционалните театрални пространства, се увеличават. Иначе срещата с публика е вълнуваща всеки път, независимо дали е подготвена, или не.
От колко време датира интересът Ви към темата за прераждането и вярвате ли, че реално съществува?
Вярвам, макар да се определям като християнин, което само по себе си следва да е парадоксално. Само че пиесата не е за през прераждането. „Цикадите“ е лична история за взаимоотношенията между двама души, които са натрупали толкова много минало зад гърба си, че то им пречи да продължат по пътя си. Те буквално не могат да се разминат, срещайки се в неопределено пространство между живота и смъртта. Е, не е съвсем неопределено, тъй като там е реката Илис, чуват се и цикадите, което пък е директна препратка към диалога „Федър“ на Платон, в който между впрочем се говори за прераждането. Като лична история всеки би могъл да се припознае в един или друг момент от живота си, когато миналото в личните взаимоотношения с близък човек се е оказвало непреодолимо препятствие и води до окончателно „разминаване“. В този смисъл темата за прераждането ми послужи като катализатор, който увеличава мащаба на залога. Миналото не се побира само в един живот, а в много такива. Едно или няколко камъчета не могат да те спрат, докато вървиш по пътя, но една планина може, нали така…
Единствено любовта ли е силата, която ни кара да искаме да се връщаме, отново и отново, дори и в различни форми, към даден човек?
Любовта е единствената сила, която ни кара да се връщаме към живота въобще, а животът в по-личен план са най-близките хора около нас. Връзката между нас е в някакъв смисъл генетично предопределена, така че дори да нямаме хармонични взаимоотношения, продължаваме да се връщаме към човека отново и отново в мислите си. В „Цикадите“ единственият изход се оказва прошката, но това не се оказва лесно изпитание.
Отново любовта ли е двигателят, който ни кара да се променяме, но когато самата любов се промени, какво се случва?
Може да се случат най-различни неща, от най-хубави до най-грозни. Зависи в каква посока е промяната и какво е качеството на самата промяна. Когато любовта престане да бъде любов, как се разбира? Така се стига до въпроса какво всъщност е любовта…
Музиката винаги помага, когато говорим за духовно, карма, енергия, души. Как се спряхте точно на Data Transporter/ Нино Гомес за написване на музиката към пиесата?
Нино е извънземен, така че идеално се вписа в идеята на представлението. Само дано не дойдат с летяща чиния, за да си го вземат обратно, защото съм сигурен, че им липсва. Рядко срещан образ, освен че според мен е един от най-добрите музиканти в България. Препоръчвам да чуете проекта The Science. Иначе с него вече бяхме работили заедно по „Всичкоядецът“ (реж. Ани Васева), така че се знаем отдавна.
Гледал ли сте някоя от другите постановки в програмата на фестивала и има ли такава, която Ви е докоснала с посланието си?
Не съм гледал нито една от тях и се надявам да наваксам по време на фестивала.
Ако в днешно време липсва нещо в драматургията, какво е то?
Повече експеримент и смелост може би…
Защо е важно театърът да е свободен?
Театърът трябва да е свободен, за да не изневерява на „природата“, за да възпитава вкус и въобще да бъде средство за излизане от рутинното и от съня. Средство, което доближава човек до „тайнството на съществуването“, както твърди любимият ми Виткаци.
Какво от независимата сцена у нас е “все по-топло”?
„Все по-топло“ хората от независимата сцена очакват бъдещата „Топлоцентрала“, която предполагам ще приюти част от техните представления – една чудесна новина. Дано става все по-топло… Трябва да отбележа обаче, че това изявление хич не резонира със случващото се в света, където вече е станало прекалено топло, направо горещо.
Редактор: Ева Петрова
