Той е човекът, който накара много наши сънародници да се гордеят по време на 91-та церемония по връчване на "Оскарите" тази година, превръщайки се в първия български актьор, държал тази престижна награда в ръцете си. Тогава филмът "Зелената книга", в който Димитър Маринов изигра запомняща се роля, спечели наградата за най-добър филм.
Той има нелека съдба. Напуска България преди 29 години. Преди това прави неуспешен опит да избяга от страната, заради което лежи в затвора, където е подложен на физическо насилие. Въпреки това той завършва НАТФИЗ и през 1990 година, след турне с българска фолк джаз формация в Европа, Канада и САЩ, остава като политически бежанец в Ноксвил, Тенеси.
Следва работа като мияч на чинии и музикант в различни ресторанти и заведения. По-късно става собственик на кафене, ресторант и кетъринг фирма. А през 1999 г. се качва на сцената на The San Diego Repertory Theatre. Първото му прослушване и поява на голям екран е за филма Act of Valor, където играе руски учен и трафикант. Как се е променил животът му след "Зелената книга", липсва ли му България, различават ли се българските от американските актьори и още - четете в интервюто на Actualno.com.
Несъмнено направихте щастливи много наши сънародници, след като се превърнахте в първия българин, държал "Оскар" в ръцете си. Как се промени животът ви след "Зелената книга"?
Определено промяната е в разпознаване и признание. Масовата представа за Холивуд е, че за да успееш е важно "кой познаваш". Но всъщност реалността е: "кой теб познава".
Със спечелването на множество награди, филмът "Зелена книга" ме представи на Холивуд. Сега вече доста хора в индустрията ме познават. Що се отнася до практическото естество на професията, аз продължавам да ходя на кастинги, както преди, но определено има друг вид респект и приемане от продукциите. Но в крайна сметка, отговорността ми да се представям според очакванията, е доста по-голяма и задължаваща.
Липсва ли ви все още България след близо 30 годините в САЩ?
България винаги ми е липсвала, а и винаги ще липсва. Както се казва: кръвта вода не става. Независимо, че съм далеч от родината, гордост за мен е, че, съм толкова близко до традициите, обичаите, подходът и оригиналността в творчеството. Успях да съхраня и ревностно пазя българското в себе си, то ми носи успеха, чрез точно тази българска оригиналност и чувство за хумор. Винаги имам необходимостта достойно да заявявам след всяка спечелена роля: От България съм!
Преди дни отбелязахме една знакова годишнина в българската история - 30 години от демократичните промени. Ако 10 ноември се беше случил по-рано, щеше ли да е по-различна и вашата съдба на емигрант?
Според мен, разумният човек не пренася миналото в настоящето, защото пренесеното няма да има бъдеще. От миналото само се учи "урока", но не трябва да се случва отново. То е минало. Ако е имало грешки, то само чрез настоящето ще могат да се коригират в желаното бъдеще. Аз никога не съм си мислил какво би се случило и би било "ако". Напротив, за мен е по-интересно и важно какво ще се случи "ако". Да, 10-ти ноември се случи, но какво тази "случка" донесе и днес реализира? Какъв е наученият урок, който не би трябвало пак да се преживява в името на бъдещето? Аз приемам тази дата за символ: бленуван ден с надежда за другото, което дойде. Моята генерация тогава я нарекоха "Децата на прехода". И ето ни днес – дали ще го доживеем? Е да, научихме доста... но както казва Ф.Фелини: "Изучих се, но не пораснах."
Успявате ли да се разходите по софийските улици, когато сте в България, и разпознават ли ви повече?
Предният път, когато бях в България през март, не ми се отдаде тази възможност просто да се поразходя заради многото ангажименти. Но въпреки това си откраднах няколко часа: късно вечер покрай Народния театър и Раковска и няколко дневни около НДК. Не исках да бъда разпознаван и дори се криех. Сядах няколко пъти на пейки до непознати хора да си побъбрим. Да, някои ме разпознаха и свенливо молеха за снимка. Но няма никога да забравя възрастната женица в парка срещу Народния театър. Когато ме разпозна, започна да плаче и се опитваше да ми целуне ръцете. Никога не бях се чувствал толкова неудобно и дори засрамен, че видите ли, тази мила бабка ме обгръща с признание, когато всъщност аз й дължа, без да я познавам. Помолих я да пусне ръцете ми и когато се опитах да я прегърна от благодарност, тя стана, мина зад пейката и откъсна цвете. Върна се и го сложи в джоба на балтона ми: "Бог да те пази, сине!" – каза. Обърна се ненадейно и покуцваща се отдалечи в тъмното. Чувствах се в безтегловност, свян и тъга ме обливаше. Седнах на пейката и държейки цветето в ръка си рекох: "Ето, това е истинският "Оскар!".
В края на ноември откривате академия за актьори в НДК. Как дойде идеята за нея и на какво най-вече искате да научите онези, които ще се включат?
Идеята ми бе подсказана от няколко български колеги през март. Макар че от години насам преподавам на млади актьори в САЩ, никога не бях и се замислял да преподавам в България. Та в България от преподаване няма нужда! Нашата актьорска школа, според мен е на най-високото ниво в Източна Европа. Та аз самия съм ученик на тази школа! Но скоро идеята узря по-скоро не за "преподаване", а за представяне и демонстриране в България на системата в Холивуд. Идея за обмяна на творчески опит. В това вече намерих смисъла. Да дам възможност на студентите в България да съпоставят и експериментират с нещо, с което не са реално запознати, независимо от предоставената информация в медии и в интернет. Да се докоснат до практическите техники и похвати, които са реалност в Холивуд. Но и най-вече, искам да представя личното си верую за професията актьор, базирано на професионалният ми и житейски опит: "За да си добър като актьор, трябва да си по-добър като човек!"
Както споменахте, преподавате в Актьорското студио на Бернард Хилър, което е сред най-престижните в Холивуд. Ще използвате ли различни подходи на преподаване при българските си ученици или напротив?
Разбира се. Студентите ще имат възможността да "вкусят" от методиката на Бернард и от школата на Димитър. Но не само, аз компилирам в определени занятия и майсторите на професията: Михаил Чехов, Лий Стразбърг, Станиславски и Крутовски. Предлагам на студентите различни теории и тези, методи и техники, но само те имат правото да направят избора си: кое работи за тях. Или да знаят кога, в определен случай, да имплементират определен научен похват, метод и техника, за да спечелят ролята. При мен няма "ревност" към студентите ми. Точно обратното, колкото са по-свободни и с възможности да посещават и работят с други колеги, толкова повече съм уверен, че крайният им личен избор ще ги направи успешни и щастливи. Не е важно кой е "Мастера", важното е Мастера да знае, кой студент е успял и защо.
С какво се различава американският актьор от българският?
Не може да има сравнение. Различни държави, традиции, нрави и начин на живот като цяло. Индустрията, пазара и търсенето в САЩ са коренно различни от България. Да не говорим и за вкусове, политика и тенденции. А и всичкото това, диктува начина и метода на работа и изява. Но определено, ритъмът и подходът са значително по-интензивни и целенасочени. Много тясно и директно фокусирани, предопределени дори. Основната разлика според мен е, че американският актьор е строг индивидуалист, докато българският е споделящ партньор. Болшинството актьори тук в Америка не обсъждат ролите си и не коментират идеите. Те професионално не разговарят един с друг, а просто влизат в действие и само режисьорът е този, който отсъжда, коригира, насочва и изисква – индивидуално. Американският актьор почти не се интересува как ще изглежда, то е работа на режисьора. Актьорът тук работи с инстинкт и бегла идея, но винаги е готов да предлага безброй варианти и да остави на режисьора да избира. Специално в телевизионните сериали американският актьор е бърз, реален и директно в целта. Не е въпрос на творчество и художественост, на чувстване и мислене с второстепенен план и подтекст, а на спонтанност. Това е и ритъмът на реалния живот в САЩ – action. Не се обяснява ситуацията, просто се представя, а зрителят си я обяснява. Американският актьор е тясно специализиран: екран или сцена. Затова тук школите са или за кино и телевизия, или за театър. Но не и у нас в България. Като цяло, САЩ и България са все още на различни планети като държави и общества, но като творци, по мое мнение, българският актьор е определено по-изобретателен, находчив и образован. Трябва му обаче разширяване на мирогледa и стремеж към по-глобален начин на мислене.
Как ще отговорите на онези от учениците ви, които биха ви казали, че никога няма да имат равен старт с актьорите в Холивуд?
Стартът винаги е равен и еднакъв за всички. Въпросът е преди да стартираш, готов ли си за него. А и дали си толкова готов, че да финишираш в челната група. И тук обаче е проблема. Всеки млад талант се съмнява в готовността си: "Не, не съм готов. Трябва да съм сигурен, че съм напълно готов." И аз ще кажа: "Вие всички сте готови, но не го знаете!" И това е моята работа като преподавател, да докажа, че си готов и да ти дам самочувствието да стартираш уверено. Първото ми изречение пред всяка нoва група студенти е: "Никой нормален човек не би решил да става актьор. То е природна даденост. Обречени сте!" Актьорството е това, което те избира, а не ти него. Ако се уловиш в момент, в който се запиташ: "Ставам ли за актьор или не?", то ти не си актьор. Това, с което младите стартиращи в професията трябва да са наясно e, че не е професия, а начин на живот. Актьорът се ражда като актьор! А самочувствието идва с опита, както апетита с яденето. Дори и незначителен на пръв поглед опит в актьорството е многозначителен. Да, актьорите в САЩ имат огромен избор и необятни възможности, но болшинството са малки риби в голяма вода. Докато у нас е обратното. Българският актьор носи в жилите си хилядолетен опит и традиция. Това е предимството пред доста други държави. И аз имах подобни опасения и съмнения по логика, но логиката е плод на мисълта която мъти главата: "Излез от главата си ако искаш да влезнеш във величието си!" Актьорът не е учен или инженер, който следва закономерности и формули. Актьорът е изразителят, представящ дух, съзнание, усещания и чувства чрез вдъхновение и верую. Провокира мисли и въжделения, предизвиква и конфронтира традиции и порядки, обучава и вдъхновява. Той е лакмуса на реалността. Но в крайна сметка, зрителят е този, който решава да приеме или отхвърли, да признае или заклейми. Няма "равен старт" има стартиране на време. "Актьорът си дава успеха, а зрителят му дава славата!"
Кое е предизвикателството, което ви се иска да поемете в професионален план оттук насетне?
Актьорската ми работа, а и режисьорската е предизвикателството, което вече съм превърнал в ежедневие – начин на живот. Но най-силното предизвикателство винаги е било и ще бъде работата ми с млади таланти. Там се изисква огромно чувство за отговорност със задължение и респект. Та аз поставям основи и посока за бъдещето на човек, който се е доверил и разчита на мен. Млад, неопитен, наивен и чист творец, който има нужда от старт с реална възможност за финал в челната група. И той е решил, че зависи до огромна степен от мен. Това именно ме задължава да определя, но не и да предопределя това бъдеще. Честно и с абсолютната увереност да го погледна в очите и да кажа: "На добър час!". Съзнавам, че да го кажа това на един млад талант с правоверие и убеденост е не само предизвикателство, то е съдбовна отговорност. За тази отговорност аз живея!
Интервю на Милена Славкова
