И тази година у нас върви кампания за популяризиране на българското море. Въпреки че в самото начало на плахо отварящия туризъм много българи поеха към Гърция, държавата е оптимист, че и родните ни курорти ще дадат всичко от себе си, за да се поздравим наесен с положително реализиран сезон 2020. Макар и в условия на COVID-19. В първото от поредицата интервюта, посветени на Черноморието ни, които Actualno.com ще реализира, ви представяме обичаната поетеса, писателка и сценарист Мария Лалева. За нея българските брегове и морето са среща с митичния дух на природата, нейната сакралност и особена тайнственост. Откриваме Мария на север. При скалите. За да ни разкаже за онова, което чувства, щом усети дъха на водорасли и морска пяна.
Мария, ти винаги намираш точните думи и снимки, с които да разкажеш прелестта на нашето Черноморие. Къде те застигна най-напред тази любов?
В Созопол. Един от първите ми спомени е свързан със Стария град и неговите къщи. Бях толкова малка, на не повече от четири годинки. Всичко наоколо ми се струваше като излязло от приказките. Имаше някаква магия в тези дървени капаци, каменните улици и тесните проходи, през които тичах, за да се убедя, че морето неизменно е на мястото си. Страхувах се, че докато стигнем до следващата тясна уличка, то ще изчезне и затова го „проверявах“ непрекъснато. Всъщност се влюбих в морето с ушите и с носа си. Споменът за шума му и мириса на водорасли рано сутрин и до ден-днешен е първото, което изниква в съзнанието ми, сетя ли се за море.
Защо Созопол, Тюленово, Балчик, Камен бряг...? Кои емоции те връщат толкова често там? Кои хора?
Северното Черноморие е любов от пръв поглед на вече порасналото дете в мен. По-сурово и по-категорично е. Не е като дом, в който се връщаш, а като място, където отиваш на гости и трябва да те приемат, да те харесат, за да те допуснат до тайните му. Северното море мирише на мистика, на предизвикателство. Тази дълга каменна стена от Тюленово до нос Калиакра за мен е като портал към свят, който е ревниво пазен. И не всеки може да премине отвъд. Докато югът на морето ни е красив с мекотата си, има топлина и уют, северът носи красотата на недостъпна крепост.
Твоят вътрешен 'живот в скалите' как реагира обаче на живота, който отнемат бетоните, на първа линия?
Вселената е по-мъдра от нас и аз ѝ се доверявам. Знам, че няма ненаказано посегателство срещу природата и красотата ѝ. Човекът е престъпно алчен, парите не са превърнали никого в духовен и добър човек. Бетонът по плажовете и особено върху скалите за мен е престъпление. Нямам друга дума. И рано или късно всеки, осмелил се да унищожи и наруши естественото равновесие на брега, да убие красотата, която природата е създала, ще понесе последствията от престъпните си действия. Съдбата наистина няма длъжници.
А защо избираш все тукашните брегове - и за твоето лято, и за твоята зима?
Защото вярвам, че човек се ражда на определена земя съвсем неслучайно. Земята е жива и си има енергия, език, на който говори с хората, родени на нея. Както казва баба Настасия в „Живот в скалите“: „Сека земя, Боже, ражда нейните си ора и нейните си песни“. Аз знам, че съм човекът на тази земя и я обичам.
Всяко място си познава хората и усеща този, който я обича. Човешкото сърце и земята, на която е роден, са свързани и дори човекът да е „глух“ за това, което му казва земята, сърцето му не е. А аз се уча да си чувам сърцето и затова съм тук, а не в Австралия, в Нова Зеландия или някъде другаде. Уважавам избора на душата ми да се родя тук. Има някаква причина за това, която навярно не съм дорасла да разбирам, но усещам с цялото си същество. И знам, че е съдба. А срещу съдбата и любовта човек е безсилен. И слава Богу, че е така!
Интервю на Румен Скрински
