ТЪРСИ

Здравка Евтимова: Ние, хората, сме часовниците на Бога

Здравка Евтимова: Ние, хората, сме часовниците на Бога

Как можеш да промениш света? Отговорът е: Намери 7 жени, пусни ги на свобода и гледай как Дяволът трепери в тяхно присъствие. Думите са на американския писател, оратор и радиоводещ Ерик Метаксас. Смятаме да следваме словото му.

За тази цел ще съберем на една сцена 7 вдъхновяващи българки на 15 юли за втора поредна година в рамките на събитието She's The One (18+). Всяка от тези жени има своя собствена магическа сила, но общото помежду им е, че покоряват сърцата, повдигат духа и дори само с появата си носят надежда и смисъл.

 

Мястото е пред Иновационния форум "Джон Атанасов" в "София Тех Парк". Започваме с регистрация в 17.30 ч., като за гостите ще има и коктейл, а лица под 18 години няма да се допускат. Събитието ще се проведе при гарантирано спазване на всички противоепидемични мерки.

Здравка Евтимова - писателката, която кара думите да танцуват пред погледа ви, е един от лекторите в конференцията She's The One:

 

- Каква книга бихте написали за пандемията и изолацията, през която премина и преминава целият свят? За лошо или за добро, това ще ни промени ли?
- Бих написала книга, свързана с идеята, че коронавирусът създаде паралелна вселена - някои от нас я виждат, други съзнателно си затварят очите за нейното съществуване. Всъщност паралелната вселена е в самите нас. Някои ще открият в нея самота и страх, други ще намерят пътя си в живота, път, който води към чест и достойнство, защото е свързан с подпомагане на слабия и уязвимия. Трети ще се опитат да печелят от паниката на хората.

Работата в полза на другите от общността в крайна сметка се оказва работа за собственото ни израстване като личности в света. Само така ще можем да дадем бъдеще на децата си.

 

- По ирония на съдбата в България извънредното положение ни "заключи" дни след националния ни празник 3 март. Какво е той за вас?
- Трети март винаги ме кара да се замисля за свободата и нейните измерения днес. Смятам, че в живота ни свободата се изразява във възможността да придобиваме знания и умения, които никой не може да ни отнеме. Когато умеем да правим нещо по качествен начин, когато продуктът създаден от нас говори по-изразително от думите ни - това е истинска свобода.

Тоест, свободата днес означава, че имаме възможност да работим, да учим и от нас зависи дали ще успеем да наложим себе си като мерило за качество, за почтеност и достойнство. Свободата е да бъдеш почтен, на практика доказваш с постиженията си, че денят, годината животът ти си е струвал.

Свободата също така е и да са отнасяме с уважение към партньора си, да проявяваме разбиране и към обичания човек, и към непознатия. Нека предизвикаме у събеседника си ако не друго, то поне спокойствие, че не го атакуваме, че не проявяваме агресия, че се отнасяме справедливо към него и не накърняваме достойнството му. Това е също едно от важните измерения на свободата.

 

- А вие някога чувствала ли сте се несвободна? Имало ли е такива периоди?
- Имала съм периоди, в които съм била много разтревожена. Но винаги съм си мислила, че дори и в моментите, когато човек е дълбоко унизен, когато се чувства заплашен, когато върху името му се изсипват клевети - в такива най-черни моменти, съм убедена, че човечеството продължава напред, към добро. Ако тръгне по наклонената плоскост на лъжата, ще стигне до блато и няма вече да е човечество.

Често мисля за всички общи неща, които имаме ние, хората. Първото е, че смъртта е за всички; както казва една арабска поговорка: "Катафалката няма багажник." Не можеш да си занесеш милионите, дворците, палатите, сребърните, златните украшения. Тоест, всички ще си отидем, но е важно какво ще остане след нас. Длъжни сме да живеем така, че да остане чисто името ни. Нека то да бъде синоним на високи постижения и почтеност.

Другото, което е важно и всички хора го имат като обща черта, независимо дали човек е милиардер или просяк, дали печели хляба си като обущар или атомен физик, са милиардите години еволюция, довела до раждането ни като човешки същества.

Когато направим някоя подлост, например предадем свой приятел и спечелим конкурс по втория начин, ощетявайки го; когато излъжем и вследствие на това сложим хиляда или един милион лева в сметката си, понякога нощем се събуждаме с гнетяща, студена болка в гърдите - аз смятам, че това е езикът на милиардите години еволюция.

Човешки същества сме - имаме сензор за подлостта, която сме извършили. Без този сензор не бихме били хора. Когато съм най-потисната, когато се чувствам несвободна и уплашена, мисля за тези милиарди години еволюция. Струва ли си да извършвам подлост и да се превърна в тиня? Убедена съм, че не си струва и се боря се със страха.

 

- Какво ви коства тази борба?
- Загуба на време и пространство. Бих искала да разполагам с времето си, за да мога да пиша. Но такива часове и минути са крайно ограничени. Непрекъснато съм на работа, пътувам по влаковете и като всички от Перник, почти не се оплаквам. Грижа се за внучките си, с което съм щастлива. Тревожността ми отнема от златните, безценни мигове, когато мога да помисля, да напиша нещо, или да заведа децата на куклен театър.

Дано моментите на неувереност, безсилие, слабост стават по-редки не само в моя живот, но и в живота на хората - познати и непознати. Трудно ще го постигнем, но от сърце го желая. Нека бъдем свободни от страха за бъдещето и работното си място. Нека животът ни се развива в чиста атмосфера, която сме създали с поведението си.

 

- Има ли пропаст в свободата преди 90-а година и сега?
- Категорично подкрепям идеята да живея след 90-а година. Сега можем да пишем за абсолютно всичко - за бедността, за корупцията, за онова, което виждаме. Днес младите имат възможност да учат чужди езици. Учителите им са прекрасно подготвени. Днес не е нужно да се огъват пред някого, за да бъдат публикувани. Написват нещо красиво, мощно и ако тук не бъде прието, светът е широк. Свободата отваря целия свят пред нас, което преди не съществуваше.

Ще ми се да кажа едно голямо благодаря на моите редактори през годините - Мирон Иванов, Станка Пенчева, Боян Биолчев, Весела Люцканова, Любен Петков, Димитър Шумналиев, Ива Йолова - те бяха не само прекрасни литератори, писатели, бяха и са светли и силни хора. Аз имах огромно щастие, че ги срещнах. Публикуваха разказите ми, без да имам никакви контакти, никакви връзки в света на литературата. Баща ми беше електротехник, майка ми - счетоводител в ТКЗС. Кой ще се обади за мен и откъде? Бащи ми беше казал: "Отиваш и виждаш. Успяваш. Ако не успееш, те губят! Ти ще победиш."

Днес с вяра гледам към младежта, ще ми се да им кажа: Сега свободата е вътре във вас, сега свободата е въздухът, който дишате. Дръжте се като свободни хора, т. е. опитвайте всички възможности, които ви дава светът. Който не е опитал, той никога не е спечелил. Опитът е сила и сладост, път и дълг към победата.

 

- Но днес виждаме и коментираме много, че сме изгубили ценностите си, че сме обградени от агресия и ненаситност, която сами създаваме, че едва ли не вървим към края на цивилизацията си, точно поради липсата на тази свобода...
- Ако човек чете произведенията на историци отпреди хиляди години, има чувството, че по всяко време мнозина са мислели точно по този начин - младостта няма никакви ценности, разпусната е, не чете... но времето е най-добрият литературен критик и съдия. То поставя всекиго на мястото му, дори някоя напориста личност да се е добрала временно до високо място, времето ще я постави там, където заслужава.

Аз съм чувала от своята баба: "Ние, хората, сме часовниците на Бога." Тоест, ако един човешки живот прекъсне, то Бог престава да го измерва, Божието време се стеснява. Светът на хората - още повече. Защо имам часовник? За да зная точно колко е часът, ако някой опита да твърди, че е много рано, че е много красиво наоколо, а то всъщност да е "черна неверна полунощ".

Тогава си мисля, че има смисъл в целия строй на Вселената. Нека показваме времето в истинската му дълбочина, нека престанем с опитите да мамим. Лъжем ли някого, в крайна сметка излъганите сме самите ние. Проявяваме ли агресия, в края на краищата самите ние ставаме жертва на агресия.

 

- В България има ли нещо, което много ви натъжава и наскърбява днес?
- Изпитвам безмерна тъга, когато видя възрастни хора, седнали да просят пред празна паничка. Иска ми се да оставя много пари в дланите им.

Опитвам се да не се предавам на тъгата, но често не се получава. Точно затова ценя високо всеки човек, който не се предава. Нашата способност да казваме истината, да не раболепничим, куражът да не се превием, намалява територията на тъгата.

Много е трудно да го постигнем, възможно е да загубим всичко, ако не се наведем пред някой временно издигнал се на висок пост, но от друга страна вдигнатото чело доказва, че сме живи и мислещи. Когато загубим способността си да вървим напред с вдигната глава, ни остава единствено усещането, че струваме нещо. Аз лично не вярвам в надменните хора - подозирам, че така прикриват точно такова усещане дълбоко в себе си.

Често ми се е случвало да чувам: "Той си е повярвал." Нека си е повярвал, това е нещо красиво, стига вярата му да почива на истински способности. Умения, с които човекът може да облекчи участта на хората, които обича, и на тези, които не познава. Ако го стори, нека още по-силно вярва в себе си.

 

Оптимист ли сте?
- По-скоро съм практичен човек. Опитвам се, може да е с мъничко - с един жест, с една молекула - да участвам в разрешаването на проблема, а не да се превърна в част от този проблем. Много е трудно, но опитвам. Така не губя вярата си, че животът е интересен и си струва да се живее.

Когато усещам признаците на печал и слабост, отправям мисълта си към хора, носещи светлина с постъпките си, с думите си, и някак тягостно състояние се стапя и изчезва.

 

- А кога идва писането? Казвали сте, че ако не седнете да пишете, ще се пръснете...
- Поетът Петър Чухов казва, че пишещият човек е обречен да пише. Това ми звучи страшно - както например потокът си тече и ако не се напиеш от него, оставаш самотен завинаги, просто водата си тече встрани от тебе. Не зная как е с другите хора, които пишат, но четейки произведения от различни автори, осъзнавам, че човекът, написал стихотворението, есето, романа, разказа, не поставя себе си в центъра на събитията. Така успява да се освободи, да се отърси от своите предразсъдъци и предварително изградените си представи.

Помислете си, че отивате в къща на човек, когото познавате. Очаквате, че той ще се държи блестящо във всяко отношение, къщата му също ще бъде великолепна. Но когато отидете там, виждате, че всъщност нищо не блести. Забравете, че познавате този човек, забравете себе си, за да видите онова, което в действителност е пред вас.

Както споменах, времето за писане при мен е крайно ограничено, толкова е малко, че се налага незабавно да скоча в къщата, където живеят хората от разказите ми. Това се случва след полунощ - тогава настъпват минутите на късия разказ.

Четох, че човек трябва да спи седем часа. При мен остават около 4-5, в хубавите случаи 6 часа, което е много вредно, но пък удоволствието от това да попаднеш в живот под покрива на непозната къща, да станеш един от хората там, е несравнимо. Възможно е тишината да те измъчва, да ти бъде тъжно, но пък е интересно. За няколко часа, а когато разказът свърши - може би месеци - имате чувството, че още живеете на това място.

Най-хубавото на историята е, че когато пишеш, не знаеш накъде отива тя. Просто вървиш след нея, защото искаш с цялото си същество да узнаеш къде ще те отведе.

 

- А кога слагате край на историята?
- Когато вече изведнъж не зная какво се случва, оставям историята да се бори сама там, докъдето е стигнала. Често това е нечестно за разказа, но вече не виждам хората в него, не ги усещам. Думите се превръщат в мисъл за човек, който вече си е отишъл. Не сте взели неговия телефонен номер и е възможно вече да се свържете. Край. Историята си отива от мен, но не съвсем, не съвсем...

Понякога се сещам за нея с обич, с тъга, с радост, но не мога да я държа в затвора на мислите си. Нека върви при други хора, дано ги направи щастливи за миг. Това ако се случи, историята продължава да живее.

 

- Със сигурност сте го разказвали, но все пак как се появи писането в живота ви?
- Основата на всичко е баща ми. Нямаме писатели в рода. Майка ми беше категорично против: Какво й мътиш главата? Тя трябва да стане лекар. Срамуваше се, че аз не сбъднах мечтата й. Въпреки че баща ми много се изморяваше, след работа упорито го молех да ми разказва истории.

Мама никога не го правеше, щом забележеше, че не се занимавам с нещо смислено, светкавично ми възлагаше да решавам задачи по математика. Затова щом я зърнех, все гледах да се скрия - я под маса, я в килера. Защото в провинен случай : "Ела ми реши ей това тука: "Четиринайсет плюс празно квадратче равно на 112. Напиши числото в празното квадратче."

Когато привечер баща ми беше безкрайно уморен, за да го оставя на мира, казваше: "Разкажи ми ти някоя история, знам, че можеш. Ти си като баба ти, на нея приличаш." И аз му разказвах, а той заспиваше след третата дума. И аз унивах: "Тате, толкова ли е глупаво това, което ти разказвам?" Той отвръщаше: "Как ще е глупаво! Щом веднага ме приспа, значи е много добро".

Занесох в "Родна реч" разказ, където редактор беше големият български поет Георги Константинов. Той нито похвали, нито каза нещо за писанието ми, но за голямо мое учудване след три-четири месеца разказчето излезе в списанието. В "Стършел" имах блестящ редактор - Мирон Иванов, светъл път на душата му! Много ми се иска да организирам възпоменателни вечери за този прекрасен писател, който заслужава да бъде помнен и обичан от младостта на България. Той беше по-мълчалив и от Георги Константинов.

 

- Като млад творец не се ли притеснявахте от такива имена?
- Не, въобще. Вярвах, че така трябва, това е почтено. След като изтъчеше престилка, баба ми я слагаше на пейката пред дома и жените идваха да взимат модела, някои купуваха престилки от нея, а тя продължаваше да плете, въпреки че ръцете я боляха.

Няма нищо лошо да си направил нещо и искаш да чуеш какво ще каже по-опитният от тебе. Така виждах ролята на редакторите си - стари и по-опитни, но баща ми казваше - "Опит се трупа, но ако нямаш талант, ще трупаш ланшен сняг." Едва по-късно разбрах, че те освен редактори, са прекрасни хора. В "Стършел" Мирон Иванов приемаше разказите ми, без въобще да приказва, а разказът излизаше след две-три седмици.

Много млада бях, на 19 години, когато спечелих наградата "Чудомир" на в. "Стършел" и хората от редакцията не бяха успели да ме намерят четири-пет месеца - коя съм , откъде съм. След доста време на майка ми бяха изпратили 300 лв., тогава това бяха много пари. За мен беше нечувано. Исках веднага да си купя кожухче, но майки ми заяви: "Тия са се объркали нещо." - като истински счетоводител намери телефона на редакцията и попита дали тези пари наистина са за мене. Страхуваше се да не е станала грешка и после ще се наложи да ги връщаме.

По това време по интересен начин излезе и първата ми книга, сборника "Разкази срещу тъга". Боян Биолчев тогова не беше този прославен човек - и като професор, и като писател. Тогава е бил млад писател, което аз въобще не знаех. Беше асистент и работеше във вестника на Софийския университет в една малка канцелария. Така и не открих там табелка с работното време и бутах листа с мой разказ, написан ръкописно, с химикал. Отивах след 5-6 дена до канцеларията, а Боян Биолчев ми написал: "Здравке, донеси друг разказ." Написвах го и го носех. Така от 20 разказа за голямо моя радост се роди първата ми книга. Редакторка ми беше писателката Весела Люцканова, която дълбоко уважавам и обичам до ден днешен. Много ценни препоръки за произведения на световни автори ми е давала тя.

Станка Пенчева също ми е била редактор в списание "Родина". При нея ходех така - отнасях един разказ, той излизаше след месеци и отивах с друг. Веднъж тя каза: - "Купи си пишеща машина. Ще ти трябва много години напред."

По това време майка ми, светъл път на душата й, работеше като счетоводител в едно Трудово Кооперативно Стопанство (ТКЗС), в Пернишкия квартал "Църква". Тя ми донасяше старата си служебна пишеща машина за час-два веднъж в седмицата. За да напечатам ред, трябваше да натискам клавишите с все сила, но виждах написано ми се струваше, че пред очите ми се случва магия - толкова красиво ми изглеждаха думите, отпечатани на листа.

Усещах, че историята ми вече ме е напуснала и живее и без мен. Прошепвах: Хубаво! Като пишех на машината от ТКЗС-то, една буква излизаше по-черна, другата въобще не излизаше, изписвах фразата с химикал, за да се вижда.

За да си купя пишеща машина, цял септември брах шипки из хълмовете на Голо Бърдо. Малко по малко напълних два големи чувала и накрая си купих пишеща машина. Бях най- щастливият човек. Майка ми в никакъв случай не се зарадва: "Какви си тия глупости. Разкази и измислици. Ние сме честни хора, не лъжем. Що за истории завърташ, вместо да отидеш да оплевиш ягодите или да решиш три задачи по геометрия." А баща ми казваше: "Остави я. Виждаш накъде е тръгнала. Няма да я спреш."

Започнах да пиша на новата разкошна машина, за която дадох куп пари. В пръстите ми бяха набили сто трънчета, но от тази година заобичах шипките. Тази любов трае до днес. Никога в градината си не съм отрязвала шипка.

Когато се родиха децата ми, отиваха до машината, много обичаха да й свалят капака и да се наместват в него - той бе и танк, и камионче. И трите ми деца пораснаха край този капак. Мисля, че го обичаха. Не им позволявах да докосват машината, въпреки че ме издебваха и често появяваха се някакви букви, точки, тирета - цели редове с техните писания.

 

- Някой от тях не искаше ли да се насочи към писането?
- Наистина се радвам, че не поеха в тази посока. Писател къща трудно храни. Може би успява, ако живее в САЩ и пише бестселъри. Дай Боже и аз да можех да храня къща с такова писане, но никога не ми се е случвало.

Единият ми син е лекар. Завърши медицина в Германия с докторат. Преживя тежка операция, но вече, Слава Богу, е здрав. Сега е главен лекар в голяма клиника в край Дюселдорф. Има две деца. Другият ми син завърши информатика в Германия, очаква раждането на първото си дете.

С изключение на мен, всички са математици вкъщи под влияние на моя съпруг - умен човек, инженер. Дъщеря ми завърши финанси в УНСС и много се радвам, че остана в България. Голяма радост са ни двете внучки от нея - на 6 и на 3 години, но и голямо изпитание (усмихва се).

 

- А какво си спомняте за вашето детство?
- Спомням си, че имах един куфар с играчки и съседче Юри, който беше много по-умен в игрите от мен. Винаги измисляше нещо, а аз го слушах. Полагах усилия да не измислям пакости, защото подобно нещо при мама не минаваше. Една пакост и стоиш наказана в ъгъла - един час не ти мърда. Юри беше много смел и все ме спасавяше: "Аз направих тая пакост, лельо Нели! Тя не е виновна!" Понякога ми се разминаваше, но и най-често стоях в ъгъла с вдигнати ръце.

Съучениците ми от пернишкия квартал "Църква" продължават да бъдат най-прекрасните и обичани хора, които съм срещала. И днес с радост пием понякога кафе.

В Английската гимназия в София беше голямо и щастливо учене. Оттам излязоха много достойни хора - математици, финансисти, лекари, дипломати, прекрасни филолози, физици, много професори в различни области на знанието, изтъкнати общественици. Спомням си с голяма любов "Г" клас от Първа английска гимназия - всеки един от моя клас е човек - вселена. Когато започнах да следвам английска филология, толкова много думи знаех, че ми доскучаваше и дори граматиката ми изглеждаше интересна. Четях абсолютно всички книги от авторите, включени в академичната програма.

Много красиво изживяване беше да изследваш как един голям автор нарушава граматическите правила - нещо, което ни забраняваха да правим и снижаваха жестоко оценките ни при всяка допусната грешка. Големият автор превръща грешката в мощ и красота на изказа.

Днес в американските издателства ако имаш две грешки на страница, независимо колко са незначителни, редакторът ви пише, че не е образователна институция и отказва да прочете текста ви, а вие сте го превеждали две или три години. Това има и добра страна, защото превода минава през десет очи. Не през лупа, а докато думите не започнат да танцуват пред погледа ви.

Майка ми беше строг човек, акуратен, хладен. Даваше ми джобни за седмица и ако ги изхарча бързо, не получавах нито стотинка до следващата неделя в осем часа вечерта. Ако пък се намесеше баща ми в моя подкрепа, вкъщи наставаше ураган. След като си изгърмяла джобните, няма кино, няма сладкарница. Изпитвах изключително уважение към мама. До 79-ата й година, която не успя да доживее, никога не си позволих да повиша тон в нейно присъствие. Нито сърцето, нито душата ми позволяваха. Тази жена, която с толкова труд е изгледала и брат ми, и мен, и децата ни, беше забележително смела, корава. Велика.

Аз приложих нейния подход към моята дъщеря и се убедих, че финансовите механизми наистина действат. Като студентка тя беше доста невъздържана. Веднъж й казах: - За минута повишен тон ще ти удържам по два лева от парите, които ти отпускам за месец". Когато един път вместо 250 лева, получи 208, й обясних защо сумата е по-малка. Тогава механизмът сработи. И днес, когато малките й дъщери минават край нея, го правят съвсем тихичко и възпитано, иначе няма желирани бонбони.

 

- Къде срещнахте любовта, ще ни разкажете ли?
- Имах големия късмет да срещна умен човек - мъжа ми.

Срещнахме се във Велико Търново, където следвах английска филология. С моята приятелка Катюша ходихме на театър, беше седмицата на български пиеси с историческа тематика. Квартирата ми бе доста отдалечена от центъра на града и на връщане приятелката ми видя един млад човек и го повика: "Младежо, елате! Тази тука много я е страх от тъмнината. Хващате я за ръка и я отвеждате до нейната квартира. Много внимавайте, оставям я във Вашите ръце, а аз съм от Перник. Ако нещо й се случи, ще Ви откъсна главата."

След един месец този човек и аз се оженихме и вече 38 години сме заедно. Е, щом привършват парите става доста зле, но успяваме да държим лодката над водата.

 

- Връщам ви към писането и книгите ви, които се издават по целия свят.
- Нека подчертая, че книгите ми излизат в малки издателства и едва ли ги четат много хора.

Това в САЩ е свързано с университета на щата Върмонт. Марк Естрин е издателят ми. Издателството се нарича Fomite. Марк продължи да работи с мен, е след като издаде сборника "Стари коли и други разкази" ("Carts and Other Stories"). Повечето от тях бяха излизали в литературни списания в САЩ и Канада. Марк неочаквано бързо ми изпрати положителен отговор за публикация на книгата.

Съзнателно използвам фразата "неочаквано бързо" защото издателската политика включва отговор в рамките на 6 месеца; разпространена е практиката въобще да не предоставят отзив и ако изтече повече от половин година без никаква вест, това се приема за мълчалив отказ. Марк ми отговори в рамките на 20 дни: "Да. Тези разкази ми допадат, пратете ми още, за да имам избор. "Успях за две седмици при денонощна работа да преведа само два.

Ако имате късмета да напишете един разказ за два часа, или за седмица, месец, то преводът след това отнема 5 месеца, за да го направите хубаво. С мене е така. Трудно е. Превеждам сама разказите и романите си. Когато ме поканят да изпратя книга в друга държава, обикновено ползват превода, излязъл в САЩ. Така се случи и с романите и разказите ми в Италия, с двете ми книги излезли в Китай - романът "Четвъртък" и "Пернишки разкази". Действам според това колко разказа мога да преведа, а аз имам мъчително малко време за това.

Последната книга, която излезе в Щатите е "Една и съща река". Тя бе публикувана в България през 2015 г. и виждате колко време съм я превеждала - почти пет години. Редактирането отнема 3-4 месеца. Марк Естрин ми каза: - "Виж какво, заглавието няма да е "Една и съща река", защото според мене то не обхваща духа на книгата. Измисли нещо друго."

Аз дълго мислих и избрах кратък откъс от стихотворението на Силвия Недкова - "Човекът от отсрещната страна". Изречението "Той се усмихва в сряда" ми взе дъха. На Марк също му хареса и предложи да го променим на "Може да се усмихваш в сряда". Приех. Преведох стихотворението на Силвия Недкова, за да може американският читател да почувства красотата на поезията й.

 

- Кое от всичките тези издания навън ви носи най-голямо удовлетворение?
- Нека направя едно уточнение. Книгите ми ги четат или студенти, или хора занимаващи се с литература, които следят т.нар. literary fiction, защото съществува т.н. genre fiction, т.е. това е научна фантастика, хоръру, криминални романи, чиклит (истории за изневери) и т.н.

Разбира се, талантът е определящ. Той разбира граници, класификации, всякакви прегради по пътя си. Обикновено моите неща ги класифицират в liiterary fiction, но пък хубаво е, че има хора, които следят такъв тип литература не само в САЩ, но и в други страни. Понякога търсят връзка с мен и искат нещо да бъде преведено на техния език. Това са радостни мигове за мене.

Много добре зная, че разказите ми са атом от капка в океана. В Китай например за час излизат около 22 000-25 000 книги. Аз се зарадвах, че "Пернишките разкази" излязоха там и ме поканиха да изпратя "Юлски разкази", а още не съм започнала да ги превеждам. Коронавирусът наложи забавяне на проекта. Дано бъдем здрави и дано тази зараза бъде овладяна.

Подчертавам, определения като "световноизвестна" са много гръмки и не отговарят на истината. Аз съм човек, който праща книгата си, която е превел и очаква отговор от издателствата. Изработила съм си активно търпение. Докато чакам отзив от едно издателство, пиша нещо ново, изпращам го на друго, трето място. Ако отнякъде се появи хубава новина, черпя двама-трима приятели с кафе. Толкова.


- Какво мислите за това, че разказът ви "Кръв от къртица" стана първият български разказ, влязъл в американски учебници?
- Този разказ (сигурно ще кажат "Тази се преструва") го свързвам с тъжно преживяване и не го обичам особено. Държа на всичките си разкази, дори и да са големи провали. Историята на къртицата беше публикувана в литературното списание "Antioch Review" към едноименния университет. В "Антиок ревю" излезе и още един разказ "Възбудата от снощи". Оттам през 2006 г. са селектирали и публикуваха разказа за къртицата в "New Sudden Fiction" - антология на най-добрите разкази под 2000 думи, публикувани в САЩ от 2000 г.

След време ми се обадиха от голяма литературна агенция, която определя кои произведения влизат в христоматии и учебници. След като стана ясно, че аз държа правата на разказа, дадох съгласието си той да излезе в антология, учебник в помощ на учащите се в прогимназията.

Всичко това се развива в продължение на много години, от 2005 до 2019 г. и нищо не зависи от мен. Така се случи. Може просто да съм имала късмет. Сега, след като много хора говореха за този разказ, аз отново го прочетох и то няколко пъти. За мене той все още не е сред обичните ми разкази. Написах го за половин час, много отдавна, преди 30 години, за да преживея и да се изправя след нещо наистина тежко.

Дано той носи добър късмет на хората, които го четат. Пожелавам им го. Щом на един е донесъл добър късмет, защо да не донесе и на друг?

 

- Каква литература четете?
- Чета жадно поезия, българска поезия. Къси разкази, особено от моите любими авторки - Фланъри О"Конър, Ани Пру, която е от САЩ и прави своя литературен дебют на 57-годишна възраст с романа "Новини от колетните пратки". Тези писателки са ми подарили прекрасни часове с разкази, които са мрачни, тежки, но доказват, че тъгата унищожава сама себе си.

Наслаждавам се на написаното от Алис Мънро много време преди тя да стане носител на Нобелова награда. Бях я превеждала за "Съвременник" и благодаря на писателя Владимир Зарев, че ме беше поканил и ми бе предоставил пълна свобода да избирам и автор и разказ, който да му предложа. Бях превела 7 разказа на Алис Мънро. Тя създава литература, която разкрива мощно и светло истината за живота, прави го по начин, който дава сила и кураж да се бориш срещу унижението.

 

- Какво казвате на младите творци?
- В България има изключително талантливи млади хора.

Водех курс по творческо писане в Софийския университет. Там идваха петнадесетина човека, магистри, завършващи курса на обучението си по различни филологически специалности. Четирима от тях пишеха фантастично. Спомням си Стефан Кайнакчиев, Яна, Димана, Сейви Ахмедова - докато я четеш, сякаш цял живот си живял в родното й село, забравяш кой си.

В "Заешка дупка" на Рене Карабаш също водих курс по творческо писане. Там какви хубави неща прочетох - напълно готови за печат. Имаше една млада жена, която работеше в банка, заровена цял ден в цифри и банкови извлечения, а в онова, което пишеше, бе невъзможно да се извади и една дума.

Наскоро прочетох романа на Николай Терзийски "Хроника на неведомото". Писателят е роден през 1983 г., а имах чувството, че го е писал мъдрец на 90 - толкова е красива тази книга.

 

- Писането може ли да се научи?
- Човек, докоснат от Господ, както мнозина от студентите, с които работех, могат да се научат на някои "хватки", като например как да напишат синопсис на роман, как да започнат книгата, за да те грабнат от първата страница.

Но аз им казвах - четете големите писатели, четете много, сто пъти последвайте съветите им, веднъж ги нарушете, както ви тласка вашият собствен усет. Точно когато нарушите плавилата, ще успеете да спечелите сърцата.

Вече има програми за писане на роман, падащо меню: тук убийство, след седем страници секс сцена, след още седем страници - сблъсък, при който се проявява силно подозрение, че главният герой е злодей. Ако следваме програмата, всички книги ще си приличат - ще излязат като изпод щампа. Истинската литература е неповторима, уникална, блестяща с тъгата и радостта си.

Нека се учим на писане. Прекрасно, когато сме под влияние на някой голям автор, но се превръщаме в писатели, едва когато се откъснем от него. Нека остане възхищението от гения на любимия ни творец, но задачата ни е да бъдем мощно различни от него.

Пишещият човек е изложен на опасности. Той продължава да пише въпреки горестите или може би точно поради тях, с малко радост е изпълнено всекидневието му. Но той продължава да пише, защото не може без думите, както пушачът - осъзнава, че цигарите увреждат белия ми дроб, сигурно ще умре по-рано, но продължава да пуши.

Така е и с писателя - не спи през нощта, знае, че пари едва ли ще спечели от написаното, отворен е пред всички - всеки може да го критикува и добронамерено, и злостно... Но не спира, макар че критиките го изпълват с отчаяние. Мислите ли, че някой, лишен от проклятието да умее да пише, ще премине през всичко това? Че ще го понесе?

 

- Споделяла сте, че нещото, което не си харесвате е притеснението, може би скромността?
- Просто мисля, че повече не трябваш на онова, което вече си написал. Ако то е достатъчно жизнеспособно и не бъде забравено, става дума за силен текст. От тебе вече нищо не зависи. Това не е скромност.

Обичам да имам приятели. Само веднъж съм губила приятел .Да е жив и здрав, все още ми се струва, че някой е отнел години от живота ми. Пожелавам му да бъде добре, да се развива успешно. Усещането да загубиш приятел е най-тъжното усещане.

Ако искам нещо, то е хората да бъдат здрави. Нека онези, очакващи медицински си изследвания, получат добри новини. Нека се раждат здрави, красиви бебенца, защото бъдещето на света е тяхно. Стабилно здраве - това пожелавам на всеки един човек под слънцето - и скромен, и нескромен. И нека имаме приятели, защото да загубиш приятел означава да загубиш една от най-важните посоки в света.

 

- Какво е успехът за вас?
- За мен успехът е да мога да срещам хората открито, без задни мисли и тънки планове. Да не се обръщам с хастара нагоре, за да бъда угодна и приятна на някого, да не съм в служба на идея, чужда и неприсъща на мен.

Успехът е да се чувствам свободна. Да мога да изпитвам уважение към партньора си, към колегите си. Да зная, че онова, което съм казала за произведенията на друг писател е напълно искрено.

Когато трябва да кажа една истина, дори да е остра и болезнена, стремя се да намеря такива думи, с които да не причиня допълнителна болка. Да открия път към разрешаването на проблем е свободата. Да разговарям с хората, без да проявявам агресия към тях, дори да се ме обидили. Да си помисля какво му е било на този човек, за да крещи така.

Свободата е да работим онова, което обичаме и желаем. Да можем да пътуваме и да се чувстваме равни и достойни при общуване с хора от други националности. Да прогоним от себе си мисълта - ние сме Бай Ганьо, ние сме боклуци. Напротив - да знаем, че сме българи и да действаме така, че думата българин да бъде синоним на високо качество, на високи умения, на талант. Това е свободата, за която ежедневно трябва да воюваме с труда си.

Като всяко хубаво нещо, това е много трудно. Аз ще опитам и ще опитвам да го постигам, докато съм жива.

Ако се случи - добре дошло, ако не, ще зная, че съм вложила всичко от себе си. След години няма да се обръщам назад и няма да се чудя защо съм се отказала. Ще знам, че съм направила всичко, че съм дала до последния атом от онова, което имам в себе си.

 

Интервю на Тина Философова

 

 
Прибави коментар
   
Име * : 
Град :
Коментар * : 
 
Прибави
 
 

WebDesignBG