Живот ли бе, да го опишеш - последната изповед на Татяна Лолова

"Ако някой ми предложи да изживея живота си отново, може би не бих центрирала само върху работата си. Бих дала на тялото си, на душата си, на сърцето си, на мозъка си, на дните си и на минутите си - нещо за радост на тези, които са до мен - и аз от тях да получа и те от мен да получат. Мисля, че съм го правила в живота, но бих го увеличила мъничко", изповяда актрисата миналото лято в последното си интервю пред Dir.bg.

За звездния й път, за близките до сърцето й режисьори и колеги, за Славе, любовта на живота й, за Уини от "Щастливи дни", заради която си е струвало да стане актриса, за невероятното дуенде, когато намериш сродни души, с които да сбъднеш мечтите си, разговаряхме с кралицата на българския театър Татяна Лолова.

Предлагаме ви едно от най-искрeните й интервюта. Поклон!

- От къде тръгна интересът Ви към театъра, госпожо Лолова? В гимназията Вашите съученици са казвали, като ви видят: "Ето, минава актрисата!"
- Откакто се помня съм на сцената. Още в детската градина играхме сценка "Рождението на Христос" и аз бях ангелчето. Мечтаех да стана балерина, но слава Богу, че не станах. Това е много красива, но много тежка и краткотрайна професия. И ако не си от ранга на Алисия Алонсо, а си цял живот в кордебалета, е много тъжно. А и те някъде 29-годишни приключват със сцената.

Оказа се, че няма как да стана балерина, защото не мога да правя шпагат. Искала съм и циркова артистка да бъда. Когато видях за първи път цирк, страшно ми хареса. И много ми е мъчно, криво ми е и ме дразни, когато някой каже: "Какъв е този цирк! Циркаджилък!"

Циркаджилък ли? Иди ти веднъж и направи милионна част от това, което правят големите циркови артисти! Циркът е толкова затрогващо изкуство и толкова опасно за изпълнителите! Случва си някои от тях да останат инвалиди за цял живот...

Аз много рано тръгнах на забавачница. А там непрекъснато има такива прояви - децата учат стихове наизуст и ги рецитират, играят балет, играят сценки. Така, че всеки би могъл да се докосне до сцената. В прогимназията учителите минаваха в класните стаи да избират участниците в различни тържества. Така се случи, че мен не ме избраха нито веднъж. Но когато влязох в гимназията, имах големия късмет да уча в Седмо единно, бившата Първа девическа гимназия, там имаше прекрасен драмкръжок, ръководен от една невероятна личност - Анастасия Балабанова. Много интелигентна, много всеотдайна към изкуството. Тя беше колежка на голяма част от преподавателите във ВИТИЗ - по наше време се наричаше ДВТУ - Държавно висше театрално училище.

Големият литератор Д.Б.Митов й е бил състудент, а Стефан Сърчаджиев и Кръстьо Мирски - нейни ученици. Тя беше много свързана с Театралното училище и правеше великолепни рецитали, в които аз винаги заемах първото място. Двете бяхме най-добрите - Росица Данаилова и аз. Нашите имена винаги бяха първи на афиша. Преди да дойде време за влизане в Театралното училище, аз непрекъснато работех. Това бяха много хубави стихове от прекрасни поети...

Класната ми беше на друго мнение: "Ти няма да можеш да влезеш в Театралното училище, защото не можеш да плачеш с истински сълзи. Аз видях една кандидат-студентка, която плачеше на сцената с истински сълзи!" Тя, между другото, не влезе. Казваше се Коска, странно име. Беше висока, стройна, но изчезна някъде. Но моята класна ме критикуваше, че моите очи остават сухи. Ако знаеше, колко репетиции съм правила, за да мога да запазя очите си сухи, а да накарам публиката да се развълнува.

Изпълнявах драматични монолози, цели поеми съм учила наизуст. Започва часът, на вратата на нашата класна стая се почуква, отваря се леко и казват: "Татяна Лолова - в дирекцията!" И целият клас: "И-и-и, блазя ти!" Защото ще изпусна часа. Но докато аз изпусна не само първия час, но и целите пет часа, трябваше да науча наизуст поема от няколко страници. И на големи празници, аз рецитирах поемата пред училището. И като минавах по коридорите, малките шепнеха: "Артистката минава! Артистката минава!"

Бях подготвена за изпитите в Театралното училище, но не можех да играя етюди. Беше ме много страх от този изпит. Шеф на комисията, която ни приемаше, беше проф. Стефан Сърчаджиев, който както ви казах, е бил ученик на моята учителка Анастастия Балабанова. Имаше едномесечен курс, за който също се кандидатстваше. Ходехме, за да се подготвяме за изпитите. Но много от тези, които бяха в него, не влязоха. А много други, които не успяха да влязат в курса, влязоха в училището и станаха прекрасни артисти.

Този курс се водеше от Гриша Островски, моят любим режисьор, който каза, че няма да взема клас тази година. Тогава аз отидох в училище и обявих: "Аз няма да кандидатствам, защото проф. Островски няма да взема клас!" Видяха се в чудо учителите! Аз си бях много дръпната и като кажа, че няма да кандидатствам, няма да се явя и толкова!

Накараха едно момиче, което вече беше влязло в Театралното училище, да говори с мен: "Татяна, трябва да се явиш, защото ти няма цял живот да работиш с Островски, трябва да можеш да работиш с всички режисьори."

Направиха ми и среща с проф. Сърчаджиев. Прослуша ме и каза: "Вас ще ви приемат!" Аз обаче: "Не, няма!" Той шеф на комисията, аз му казвам. "Не, как ще ме приемат? Знаете ли защо? Защото има една кандидат-студентка, която плаче с истински сълзи и моята класна ми каза, че аз понеже не плача, а аз съм се учила да не плача с истински сълзи, няма да вляза!

Отивам в деня на изпита, дават ми един етюд: Живея срещу едни студенти и много харесвам единия. Решавам да привлека вниманието му, миейки прозорците. Приготвям леген, приготвям вестници, тогава така се бършеха прозорците. Отварям въображаем прозорец и преди да понеча да докосна стъклото, проф. Сърчаджиев каза: "Достатъчно, свободна сте!"

А аз: "Ама, чакайте, аз още не съм започнала!" "Нищо, свободна сте!" Викам си - скъсаха ме! Но се оказа, че влязох трета. Първа поред беше Цветана Гълъбова, за която не споменават, но тя беше първата говорителка в БНТ, втора беше прекрасната Емилия Радева, след това - аз, а четвърта беше Росица Данаилова. И така - до 14-те приети.

- В един клас сте в Театралното училище при Стефан Сърчаджиев с много бъдещи именити актьори - Ицко Финци, Григор Вачков, Никола Анастасов... Какви бяхте вие, бъдещите знаменитости, като студенти?
- Всички много обичахме класа си, обичахме Сърчо. Първо започнахме при Филип Филипов, а после ни пое Сърчаджиев. Той беше известен с това, че понякога не идваше на лекции и неговият заместник ни обучаваше. Но когато наближеше изпитът, ни влудяваше - така, че ние бяхме шлагерът на годината. Той ни буташе, подпалваше ни и ни хвърляше в небето! Всеки от нас беше различен.

Гришата имаше малко чело - много ум! Много талантлив, много чаровен, много обичен! По време на подготвителния курс Гриша Островски започна един по един да ни пита, кой какво иска да играе. Гришата стана и каза: "Искам да играя нечовешки роли!" С много страшен тон и много страшен вид. (смее се) Но след това се оказа, че игра най-човешките роли, игра ги прекрасно, беше обичан от всички - от публика, от колеги, от преподаватели...

 - А Никола Анастасов?
- Никола Анастасов беше едно момче, което свиреше на китара. Той се явява за инженерство, обаче го скъсват и трябва да отиде войник. Много отчаян, той се прибира към къщи, но го срещат негови приятели и като разбират какво се е случило му казват: "Ти знаеш ли, че отсреща е Театралното училище и там май още приемат документи?!" Отива Кольо, проверява, те му вземат документите.

На един от изпитите му дадоха задача да върви с някакъв тик на главата и да вика: "Кой е Никола Анастасов?", "Кой е Никола Анастасов?", "Кой е Никола Анастасов?" Този етюд така му легна, че цялото училище повтаряше дълго време слез това: "Кой е Никола Анастасов?" И наистина, като завърши се разбра кой е Никола Анастасов... Беше един такъв фриволен - винаги влюбен, свиреше на китара някаква много приятна, мелодична любовна песен.

После стана обаче много организиран. Успя да ни заведе от курса на няколко екскурзии, на театър в чужбина в онова време, когато не пускаха пиле да прехвръкне границата. За една неголяма сума, при скромни условия, успяхме да посетим и Лондон, и Париж... Благодарение на Кольо, ние се докоснахме до най-големи образци в театъра в Европа.

 - Ицко Финци?
- Ицко Финци е гениален. Свиреше на цигулка, много му помогна това. И до сега продължава. Беше първият, който в "Кристал" отвори капака на цигулката си и свиреше както в Париж свирят в метрото. Не събираше много стотинки, но той не го правеше за това. Но и това участваше в играта и беше много хубаво. Не си спомням какво игра в класа, защото имаше много приятели от режисьорите и участваше в много техни сценки. Беше голям техничар. Оставаше след репетиции да подготвя сцената за другия ден за колегите си - завесата, декорите, това му беше отвътре. Особено, когато имахме изпити. И толкова се изморяваше, че някой път сме го заварвали сутрин заспал, преуморен от денонощната работа за другите. Раздаваше се за колегите си и чак накрая се занимаваше с неговите неща.

- Имаше ли някаква завист между вас по това време?
- Ние толкова обичахме това, което правим, толкова вярвахме в това, което правим... Не е имало тщестлавие, а за завист и дума да не става.

- На първата година етюдът ми вдигна голям шум. Идваха от всички курсове да гледат, даже докато репетираме. Играех с моя приятелка - Йоана Герова и с Ицко Финци. Играех студентка, която учи за изпит, но се страхува, че ще я скъсат на теоретичните. Изпраща колегите си да отидат при комисията и да кажат, че е болна. "Идете, кажете, Ректоратът ми вярва!" А мен, като най-голяма будала, ме бяха сложили административен отговорник, отговарях и за отсъствията. И аз с целия си акъл, ги пишех най-редовно...

Така се изплаших, че и мен самата ще ме скъсат на всички теоретични изпити с това "Ректоратът ми вярва!", което казваше моята героиня! Не, не се случи нищо такова. Много голям късмет имах с последната роля при завършването, която беше в "Люляковата градина" на Цезар Солодар. Това беше една млада артистка, която отива на почивка преди изпитите и там ръководството на почивния дом я моли да изиграе съпругата на шефа на почивния дом, която е зла, нахална и ги тероризира. Фактически един човек играе две коренно противоположни роли - на младата актриса и на отвратителната съпруга.

Преди да започнат репетициите, професорът ни събра и ни попита кой какво иска да играе. Като стигнаха до мен, аз казах - "Галя"! А това е въпросната двойна главна роля. Сърчо каза: "Сега ще повторя! Внимавайте добре кой какво ще избере!" Стигат пак до мен - "Галя!" Никой друг не избира нея, единствено аз. И професорът каза: "Татяна ще играе Галя!"

А целият курс: "А-а-а-а!" Но той се обърна към тях: "Не ви разбирам реакцията. Два пъти ви питам кой какво иска да играе, нито един освен Татяна не каза, че иска Галя..." Чуха се гласове:" И аз искам, и аз искам..." Но Сърчаджиев приключи: "Искаш, но не каза! А това е първият и последен път, когато ще ви питат какво искате да играете. В театъра няма да ви питат, ще ви дават, каквото решат, и вие трябва да го играете и то по най-добрия начин!

Дойде художникът на костюмите и каза: "Тук ще сте облечена така..." А аз: "О, дума да не става! "О, това бялото, дума да не става! Това турско-синьото - дума да не става!" Но той отсече: "Аз ще ви облека, пък вие ще ми кажете какво става и какво не става!" Облече ме като богиня. Никой не можеше де ме познае, не ме бяха виждали така. Баща ми почина, когато бях на 15 години, майка ми много трудно можеше да ни отгледа.

Тя искаше дори да прекъсна училище и да започна да работя, защото имах по-малко братче. Но я викат от родителско-учителския комитет да й кажат, че аз имам дарба и не бива да ме спира, а тъй като тя е вдовица в тежко материално състояние - те ще ме издържат, докато вляза в Театралното училище, а след това сигурно ще получа стипендия. Майка ми беше много ядосана, защото се почувствала засегната, че я викат да я поучават за дъщеря й.

 

- След като се връщате от разпределение в Русе, сте първата актриса в Сатиричния театър, след неговото създаване...
- Случайно стана, че бях първата записана. Една част от бъдещия състав на театъра, бяха актьори в Народния театър и когато се създава нов театър е много трудно от върха да отидеш на ново място, на което още не знаеш какво ще бъде. Затова са записани след мен. А аз дойдох от Русе, поканиха да се запиша, аз се съгласих и затова съм първата избрана.

- Любимата ви роля е Уини от "Щастливи дни" на Самюъл Бекет, за която получавате "Аскеер" през 1992 година.
- Това е ролята, която ме оправдава, че съм станала актриса. Много тежка роля, много хубава роля. Много дълъг репетиционен период с проф. Островски.

На едно събиране в Театър "София", където отидох да ставам драматична актриса, съпругът на известната преводачка Антония Парчева се приближи до мен и ми каза: "Имаме едно предложение за вас, много хубаво!" Викам си: "Ако и той ми предлага халтура да играя, ще се гръмна!" Обаче той ми съобщи, че жена му превежда "Щастливи дни" на Бекет и ми предлагат да играя Уини.

Аз вече бях полудяла за тази роля, защото за нея се говореше. В България дойде Мадлен Рено, която е легенда и е съпруга на Жан Луи Баро, които са играли пиесата във Франция. Но така се случи, че когато пиесата е преведена, я дават в театъра и три актриси преди мен изиграха ролята. Аз се чудех: "Какво става, нали аз щях да играя тази роля..." Та тя мина през много перипетии. От Театър "София" отново се върнах в Сатирата, където ме канеха многократно: "Сатирата е твоят театър!" Отговарях: "Никога!"

Но Пламен Марков, с чието семейство се бях запознала още, докато бяха студенти, стана директор на театъра. Той ме покани и аз приех. Направихме пиесата "Щастливи дни" в Сатирата. Играхме я в Унгарския център на "Цар Освободител" и "Бенковска" в една много хубава зала. Изиграхме 60 представления като успях да отида и във Виена в "Дом Витгенщайн". Партнирахме си с Петър Пейков, мой състудент, който самоотвержено се отдаде на тази неголяма роля, която е страшно важна за героинята и за пиесата. Ще му бъда винаги благодарна, Светла му памет!

- Кои други Ваши партньори не можете да не споменете?
- Много са, никого не мога да не спомена, а ще изпусна някого. С Кольо Анастасов много съм играла, най-много - с Калоянчев, но и с Коста Цонев, и с Ириней Константинов, и с Васо Попа (Васил Попов), и със Сотир Майноловски, и с Ицко Финци, с Парцалев, и с всички прекрасни актьори. Аз съм щастлива жена!

С всички жени съм играла - със Стоянка, с Невена (Коканова) , с Цеца Гълъбова - с целия състав... Много ги обичам, много са талантливи! Обичам да играя с талантливи актьори!

Напоследък все си представям, че играем със Стефка Янорова нещо заедно, една млада и хубава актриса, която, където съм гледала, все съм харесала... Докато имам живот, докато има пространства, където може да се играе без да слагаш маска, все ще ми се играе. Има прекрасни млади актьори. Често казват: "Е-е, госпожо Лолова, няма вече актьори като вас!" "Да, като нас няма, но има още по-добри!" Навремето викаха на Сърчо за нас - "откъде ги е събрал тоя от кол и въже", а ние станахме прочути любимци на публиката...

- Кои са любимците Ви от по-младите актьори?
- Пак мога да пропусна някого... Захари Бахаров е голям актьор. Много голям. А така, като го погледнеш, ще кажеш "Как е възможно да е толкова голям!" Филип Аврамов много ми е на сърце. Играли сме заедно. Той е прекрасен актьор, музикант, танцьор, певец.

Много обичам Валери Йорданов, неясно защо го обикнах така. Изключително смешна е нашата първа среща. Аз влизам през служебния вход на Народния театър, а той излиза, и нашите тела се сблъскват. Безмълвно се прегърнахме, още не бяха забранени прегръдките, постояхме така секунди, разделихме се без да кажем нито една дума и всеки тръгна по своя път, сякаш и двамата взаимно се признахме като актьори.

Така като го погледнеш - един бледичък, русичък, леко глух глас има, а толкова е въздействащ, толкова е привличащ, толкова ми е приятно да знам, че съществува. Аз много харесах филма "Вездесъщият", който получи голямата награда на Фестивала във Варна, бях очарована от целия екип. Чудех се, кой е този актьор в главната роля, как може да не съм го виждала до сега. Оказа се, че 15 години ние работим в една и съща гримьорна по различно време в Театър 199. Той играе в "Рибарят и неговата душа" на Мариус Куркински, а аз - "Дуенде". На едни и същи столове сме седели по различно време с Велислав Павлов! Великолепна е работата на режисьора Илиян Джевелеков. Много съм щастлива, че се запознах с екипа на МИРАМАР, бях правила една реклама с тях.

- Как се случи прекрасният Ви моноспектакъл "Дуенде"? 15 години го играхте при изключителен успех?
- Не съм знаела, че ще бъде толкова дълголетен. Бях на едно участие в Стара Загора с Ириней Константинов. Румяна Апостолова, тогава драматург на Операта там, дойде, помогна ни нещо за нашето представление и след това ме помоли да прочета една нейна творба. Аз я прочетох и се сетих, че иска да бъде изиграна в Театър 199. Казах й: "Румяна, много е интересно, но аз никога няма да изиграя това в Театър 199. Искате ли да направим радиотеатър?" Тя прие с радост. Записахме пиесата с един от чудесните режисьори на БНР.

Румяна присъства на записа и беше много щастлива. За съжаление тя си отиде, оказа се, че е болна от най-лошата болест, но беше много силен характер и много талантлива. Не можа да присъства как така, като бях казала, че никога няма да играя творбата й в Театър 199, точно там го играх.

Избрах си режисьора Съни Сънински и направихме постановката като вътре освен Лопе де Вега, освен Румяна Апостолова, освен Вальо Стойчев, освен Съни Сънински, освен Ани Монова, всички, които работеха в този театър, са дали по нещо - та даже само като дума, като чувство. Всеки път беше различно през тези 15 години. Всеки път ни идваха неща, които се спояваха и правеха настроението, чудото... Театър 199 е любимият ми театър, обожавам този театър.

Мисля, че това е театър чудо, който беше прекрасно ръководен от Вальо Стойчев, светла му памет! Те бяха дует с Ана Монова, която продължи неговото дело, и всеки актьор, който отива да играе там, го прави с много обич.

- Каква е магията в този театър?
- Не знам, магия е. Просто е магия. Всеки обича да играе там и участието му винаги е прекрасно.

- Колкото и талантлив да е човек, ако няма дозичка късмет в живота, няма да може да направи нищо. Като се връщате назад, ще ме подкрепите ли?
- Да, така е. Ако аз не бях срещнала моята учителка Анастасия Балабанова, нямаше съдбата ми да е същата. Ако не бях се срещнала с Гриша Островски, ако не бях се срещнала с всички приятели през живота си, с всички, които са ми помагали... Много често чувам някой да казва: "Всичко, което съм направил, сам съм си го направил!" "Ех, казвам, блазя ти, аз пък едно нещо сама не съм си направила.

Зад всичко, постигнато от мен стои по някоя любов, симпатия, доверие, вяра, помощ - от някой друг!" Много обич получавам от хората и сега, в това тежко време, вървейки по улицата, толкова хора ми махат с ръка и ми пращат въздушни целувки, въпреки, че всички са много напрегнати и много измъчени. Моля се, да преодолеем всичко това. Не е вярно, че това е най-тежкият период в живота на човечеството. Имало е и чума, имало е и потоп, имало е и безнаказани убийства на прекрасни хора...

- А случвало ли се е в живота Ви да преотстъпите от свободата си, заради любовта?
- Не съм си давала свободата на никого, просто съм имала късмета да живея с хора, с които се обичаме, с които се разбираме, с които се допълваме, които са много, много качествени. В семейството съм била много щастлива. Аз имам два брака, въпреки, че има хора, които се чудят дали и веднъж съм се женила. (смее се) И първият ми брак беше чудесен, но така се случи, че с това прекрасно момче просто се разминавахме. Когато той е на работа, аз си бях вкъщи, когато той си е вкъщи, аз пък съм на работа. Но останахме добри приятели.

С втория ми съпруг Славе, 56 години бяхме щастливи. Голяма опора и закрила. Той беше мъж с изключителни качества - страшно начетен, страшно сръчен, страшно добър, красив, талантлив, умен. Беше оповестен за художник от Георги Тошев в Лондон.

Рисува от дете, но не искаше да се казва. Но в Лондон след прожекцията на филма, който направиха за мен и представянето на книгата ми, Жоро направи една вечер за Славе, като пренесе под Ламанша неговите картини и ги изложи в Българския културен център при Светла Дионисиева. Славе видя как непознати хора тръгнаха към него с възхищение. Харесаха нещата му, купиха ги и той беше много щастлив, въпреки боледуването си. Всяка свободна секунда използваше да рисува.

- Със сигурност си спомняте припламването на първата искра между вас?
- Ние работехме в един театър. Играех секретарка зад едно прозорче и седях на стол, като тези за пиано, които се навъртат, за да се качиш по-нагоре или да се смъкнеш по-надолу. Той го разхлабваше така, че аз като седна, то да друсне. Идваше при мен много загрижен и казва: "Ах, кой е пипал столчето, сега ще го оправя, не се безпокойте!" Освен това в една от сцените на едно представление, трябваше с изключително тясна рокля в тъмното да премина от гримьорната до сцената и там имаше един висок подиум.

Ходех много трудно с тази рокля и ситнех. Но усещах, че нещо ме носи, носи. А като стигнех да подиума, изведнъж като че ли хвръквах. Оказа се, че Славе е този, който ми е помагал в тъмното, а пък аз мислех, че сама го правя. Все ме водеше, нещо ми помагаше.

Видях едно ухажване и симпатия и му казах: "Много си малък!" А той: "По-голям съм от тебе!" Отиде до своята стая, донесе си паспорта и ми показа, че е роден една година преди мен. Но аз не мисля, че ако беше по-малък, любовта ни щеше да е по-малка...

Славе беше театър майстор. Беше обичан от публика, от колеги, от всички. Нямаше човек - баба, бебе, момче, дете, жена, девойка - всичко живо имаше симпатия към Славе, защото той я предизвикваше. Не е имало човек в нашия 12-етажен блок, който да дойде да му поиска нещо, да го помоли за помощ и той да е отказал. 3 дена преди да си отиде, като премина през много болка, той ми каза: "Танче, животът е хубав, живее ми се!"

Със съпруга си Славе (Снимки: Личен архив/Книгомания)

- Във Вашата професия изкушенията са доста. Ревнуваше ли Ви Славе?
- Аз не съм имала нито една любовна сцена, директна, както е сега. Всeки филм започва със страстни целувки и с необуздан секс...

- Имате ли усещането, че и сега контактувате с него, помага ли Ви и Отгоре?
- Казват, че ми помага, не искам да говоря за това, защото много ме натъжава. А синът ми е забранил да бъда тъжна. Казва ми: "Искам да видя твоята усмивка! Хората са свикнали с твоята усмивка, ти им даваш кураж! Ти си длъжна да раздаваш радост, надежда, опора и това става с помощта на твоята усмивка!"

- Голяма кариера сте направили, всички Ви обичат. Дълбоко в себе си чувствате ли се реализирана, пълноценна жена?
- Една жена трябва да отдава силите си, където може, и да не се смята за успяла, а да продължава да прави това, което може, а по този начин тя носи и на другите хора радост и надежда, упование и симпатия.

- Страхуват ли се мъжете от силни жени с високо самочувствие, които имат успешна кариера? От Вас страхуваха ли се?
- Не съм ги питала. Не ги знам. Ако са се страхували, значи са страхливци.

- Кой все пак е най-големият успех в живота Ви?
- Много съм щастлива, че родих детето си. Бях безкрайно щастлива, когато го родих. Много тежко раждане, но с усмивка го направих.

Звъннах на Славе да му кажа, че се роди Савичката. Ние му викахме така и преди да се роди. Акушерката много се ядоса, защото като ми каза: "Честито, момченце!", аз й отговорих: "Знам". Тогава нямаше ехографи. Но когато промърда за пръв път в мен, аз казах: "Ох, на мама момченцето, да ми е живо и здраво!" Славе беше много щастлив със сина ни. Кръстих го на големия актьор Сава Огнянов. Много се зарадвахме, че синът ни се ожени за Нели и имат две прекрасни деца.

С сина си - малкият Сава (Снимки: Личен архив/Книгомания)

- Вярващ човек ли сте? Кога се обръщате към Господ? За какво му благодарите?
- Дали вярвам или не, е без всякакво значение. Но че някой ми помага, и той е извън мен - ми помага. Усещам помощта. Усещам, че когато ми е най-зле и най-отчаяно, че няма да ме остави - този, който ми помага. Дали е Бог, как се казва, как изглежда, Вселена ли е, някаква сила ли е, не знам, но имам сила от тази помощ!

- Ако някой Ви предложи невъзможното - да изживеете живота си отново, какво бихте променила?
- Никой няма да ми предложи това нещо, но може би не бих центрирала само върху работата си. Бих дала на тялото си, на душата си, на сърцето си, на мозъка си, на дните си и на минутите си - нещо за радост на тези, които са до мен - и аз от тях да получа и те от мен да получат. Мисля, че съм го правила в живота, но бих го увеличила мъничко.

- Кога един актьор трябва да слезе от сцената?
- Кой, когато иска да слиза, кой когато иска да влиза, кой, каквото има - да каже, кой, каквото иска - да премълчи...

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА