Йордан Йовчев е име-парола за българския спорт, а и синоним на някой, който стигна на върха и успя да развълнува нацията от там. Това се случва обикновено на Олимпиади, като случилото се в Атина 2004 няма да бъде забравено никога. Но освен онази вечер, в която цяла България ругаеше как един заслужил шампион остана втори след гръцкия му конкурент, Йовчев постигна и още много в спортната гимнастика.
Той има три олимпийски бронзови медала към споменатия сребърен, а общо участва на шест поредни летни игри. Добавяме четири световни титли, пет сребърни и четири бронзови медала от първенства на планетата. Плюс титла, шест втори места и две трети на Европа. Днес, вече на 48 години, той е генерален секретар на федерацията по гимнастика, но участва активно в развиването на нови и все по-популярни спортове у нас като стрийтфитнес и паркур.
Преди игрите в Токио 2020, Dir.bg говори с Данчо Йовчев за историята му на олимпийския подиум, за това какво трябва да може и знае един спортист, който отива на първите си игри, както и за цялостното състояние на спорта ни. Големият ни шампион ще коменитра за вас, аудиторията на Dir.bg, най-интересното от игрите в Япония.
Олимпийската му история
Играл съм на шест Олимпиади, първата ми е през 1992-ра година. На всяка от тях съм отивал с емоцията, че искам да се представя по най-добрия начин. За мен това означава да си изиграя съчетанието и да се боря за медал. Може да се каже, че първо бях участник, а после вече бях в битката за призовите места. Има градация на тези шест участия определено.
През 1992 г. аз бях едно младо момче, което имаше голямо желание. Но там като видях с какви хора се конкурирам, добих реална представа за нещата. Но и осъзнах какво и аз искам да изживея - тази емоция, която усещаш като видиш какви неща правят те, големите в спорта... Как публиката приема техните изпълнения. Ето това те грабва и си казваш - искам да бъда като тях. Искам да успея. Искам да бъда герой. Голям е адреналинът и вълнението.
Стигнах пика в подготвителния етап на един спортист. Успях да го направя на две олимпиади. Тогава стигнах до това напълно да контролирам адреналина. В този период усещах всяко мускулче по тялото си, нокътчето на крака, всичко, което може да трепне и как ще трепне. Съумявах да запазя спокойствие, контролирах всичко. Това е някаква перфектност, хармония... Вътрешно усещаш, че си толкова силен. Пълен контрол над тялото и над мисленето. Тогава не ми е минавало през ума, че няма да се справя. Да, беше за кратък период, но все пак - на две Олимпиади. Затова смятам, че съм стигнал върха за себе си. Това бе състоянието, което ти го показва, това е оптималното за един спортист, поне според мен.
Токио 2020 и българският участник там
Аз няма да пътувам за Токио, такова решение взех. Но ние ще имаме участник - Дейвид Хъдълстоун, който ще представя България в гимнастиката. Той ще пътува с личен треньор и медицинско лице. Силният му уред е успоредката. За съжаление има травма в петата, върна се с нея от Световната купа в Осиек. В момента се грижат за това докторът и физиотерапевтът. Надявам се да се възстанови напълно, оптимист съм. Той има възможност на многобой да направи финал и да влезе в топ 24. Може и да заложи на концентрацията на успоредка. Лошото е, че когато имаш някакъв физически проблем, това създава дискомфорт и не можеш да стигнеш споменатото състояние на пълен контрол върху себе си. А то е ключът към успеха.
Нашето представяне напоследък е добро, на няколко световни купи имахме пет финала, отново се чуваме, има ни на картата. Не участваха обаче там хората от най-високия ранг на най-силните държави. Те очевидно си работят по план и приоритизират кой кога да се включва в състезание, за да е в оптимална форма за Токио. Но конкуренцията бе много силна, особено от Европа.
Мотивацията на един голям шампион
Не само към Дейвид, съветът ми за Олимпиадата е: Необходимо е да са максималисти, и това даже е меко казано, към себе си. Всеки ден има болки, травми, проблеми... Но трябва да изискват още и още от себе си. Дори трябва и една доза мазохизъм. Трябва да се измъчиш в тоя живот, не само в спорта. Трябва да минеш през този проблем, това е част от живота. Той те развива, сблъскваш се с него, учиш се от него, преминаваш през него.
Трябва да си казват: Нека аз да съм този, който ще направи още нещо допълнително, още повече, още малко... Това е формулата.
Едно време ние се надъхвахме, като гледахме филми, например като "Роки". Трябва силно да си вярваш, че ти си този, който ще се справи. Не да бягаш от напрежението и отговорността. Защото - нали ти си избраният, нали ти си този, който иска да впечатли света, да го завладее на олимпиадата?
От Сеул се върнахме с 35 медала, сега пътуваме с 42-ма спортисти...
Реалността е, че вървим към все по-малко. И в медали, и в очаквания, а и в делегация... Това като тенденция се базира на много неща, за да се стигне дотук. Но нека се насочим към очакванията и реалностите, да бъдем обективни и позитивни.
Имаме отбор в Токио - ансамбълът по художествена гимнастика, от който очакваме медал, какъвто и да е цветът му.
В щангите напоследък има възвръщане, като на Европейското направихме фурор при мъжете. И там има очаквания, но не знаем как са като сили Китай, Япония, Иран... Знаем европейските конкуренти. В борбата също имаме шанс, особено при добър жребий. От пет очаквания - едно да стане...
Надявам се, че ще имаме поне един медал.
Истината е, че ежедневно трябва да работим всички за това след четири години да е друго. Спортът дава резултати, които не са случайни или спорадични, а са посяти далеч назад във времето. Да работим здраво и да опитаме да е по-добре занапред. Аз мисля по този начин - нека не търсим причина за собствения си неуспех. Пак се връщаме на това да изискваш поече от себе си, да бъдеш мазохист, да се измъчиш, за да се усмихнеш накрая./dir.bg
