Българското националноосвободително движение в Македония (представено най-ярко в лицето на Вътрешната македоно-одринска революционна организация – ВМОРО) винаги е имало един особен тип герои, чиито обаяние и подвизи ги превръщат в легендарни персонажи със сякаш безсмъртна слава. Един такъв образ е Тодор Александров.
Тодор Александров Попорушев е роден на 4 март 1881 година в щипската махала Ново село. Първоначално се обучава в Щип и в Радовиш, където баща му работи като учител. От 1895 година Тодор продължава образованието си в българското педагогическо училище в Скопие, което завършва с отличен успех.
Революционния си път започва още на 16-годишна възраст, когато се включва в редиците на ВМОРО. Лидерските му качества проличават по време на т. нар. Винишка афера, довела до арестите на множество членове на ВМОРО, което от своя страна нанася силен удар върху Организацията. Назначен за учител в Кочани, Тодор Александров работи активно за възстановяване позициите на революционното движение в района. Освен това поддържа връзки с Павел Шатев, който се опитва да го привлече за делото на гемиджиите, но безуспешно. Практикува учителския занаят също така във Виница и Кратово.
В периода 1901-1903 година той се завръща на даскалската си позиция в Кочани, където се заема с пренасяне на оръжие и експлозиви, особено във връзка с предстоящото Илинденско-Преображенско въстание. Заради тази си дейност е осъден на четири години в Скопския затвор, където го заварва въстанието. След като е амнистиран през 1904 година той отново учителства, но това всъщност е прикритие за дейността му като агитатор на ВМОРО.
Постепенно неговият авторитет нараства и той се превръща в един от ръководителите на Скопския революционен окръг. Тогавашните първи хора на ВМОРО го определят като „прагматичен и способен организатор“, а в своя статия Павел Шатев отбелязва, че „той гледаше на нещата много по-реално и искаше да бъде полезен и на делото, и на своите близки и не му се искаше да прави експерименти. Неговият трезвен ум работеше непрекъснато и той не губеше своите свободни часове, а постоянно работеше и мислеше как да може изобщо да бъде полезен на освободителното движение.“ В тази връзка трябва да се отбележи, че Александровсе опитва да поддържа умерена позиция по отношение на споровете между различните крила на ВМОРО и подчинява всичко на практичната цел по освобождаването на Македония и Тракия, пред която всички въпроси, включително и идеологическите, трябва да останат на заден план.
Младотурската революция от 1908 година не бележи поврат в разбиранията и позицията му, за разлика от други дейци. Определен е за окръжен ревизор на българските училища и манастири в Скопския окръг, но няма доверие на младотурците. Тази негова позиция по-късно му помага да избегне арест и да се укрие в България.
През 1910 година сформира чета, чиято численост постепенно се увеличава и включва дори бивши войници. Като наказание за неговата непокорност, турските власти изгарят родната му къща. Това не сломява духа на войводата и той продължава да подпомага революционните окръзи в борбата им с младотурския режим. В съзвучие с новата тактика на Организацията, той организира редица атентати над влакове, пощи и мостове в районите на Солун и Кукуш.
По време на Балканската война застава начело на чета №52 в състава на Македоно-одринското опълчение. Заради проявите си е награден с орден „За военна заслуга“. Влошаването на отношенията между членовете на Балканския съюз и избухването на Междусъюзническата война го подтикват да започне изпращането на четници в Македония за подпомагане на българската армия. През Първата световна война изпраща множество чети, чиято цел е извършването на саботажни акции в противниковия тил.
След края на войната Тодор Александров и Александър Протогеров, в качеството им на задгранични представители на Организацията, изпращат мемоар до Парижката мирна конференция. В документа накратко е представена историята на ВМОРО, причините за войната, положението на македонските българи и техните страдания, а заедно с това се настоява техни представители да бъдат допуснати да изложат своите искания пред конференцията.
Обстановката в Македония след „Световния конфликт“ налага възстановяването на Вътрешната организация. С тази задача се заемат Тодор Александров, Петър Чаулев и Коце Ципушев. В основата на възобновяването на нейните структури и активизиране на връзките с македонските бежанци в България е именно Александров. Своеобразното възраждане започва още през 1919 година, а официалното завършване на този процес е обявено на 19 март 1920 година със специален протокол от ЦК.
Под ръководството на Тодор Александров ВМРО привлича и много млади членове, готови да загинат за свободата на Македония. Тайната мрежа от комитети, четите и многобройните сътрудници и агенти на ВМРО в България, Сърбия и Гърция правят Организацията сериозен фактор в политическия живот на Балканите и полагат основите за последващата дейност на Иван Михайлов.
По това време на власт в България е БЗНС, което влиза в остър спор с ВМРО. Политиката на земеделците за изкарване на страната от международна изолация, но с цената на отказ от реална защита на българското население в Македония е строго осъдена от ръководителите на Вътрешната организация. Противоречията прерастват във въоръжен конфликт. Правителството организира арести на лидерите на ВМРО (включително на Тодор Александров и Александър Протогеров, които с помощта на войводата Михаил Радев успяват да избягат от затвора), депутати, редактори на вестници и общественици с изявени симпатии към македонската кауза. В отговор на тези репресии е убит военният министър Александър Димитров. Започват т. нар. „македонски убийства“ по улиците на София.
Симпатиите на населението в Пиринска Македония към Вътрешната организация и нейния най-изявен водач са огромни. Реалната власт там е в ръцете на организационните чети. За да демонстрират своето влияние и отпор срещу земеделския кабинет, те окупират Кюстендил и Неврокоп (дн. Гоце Делчев). Населението в двата район радушно посреща революционерите, а местните гарнизони не оказват съпротива. Тодор Александров застава зад деветоюнския преврат от 1923 година, но впоследствие правителството на Александър Цанков също изостря отношенията си с ВМРО.
Един от най-спорните моменти в живота на Тодор Александров са започнатите преговори между ВМРО и Коминтерна за съвместни действия на Балканите. Самата идея се заражда още по време на изборите за законодателно събрание на Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХС), когато Организацията призовава българското население в Македония да гласува за най-крайните партии, изявени противници на режима в Белград. Обявената от Съветския съюз линия за освобождаване на всички поробени народи намира отзиви в Македония и самият Александров я споделя. Но пътят от симпатии до реални съвместни действия е доста дълъг и изключително труден. Това се променя, когато съветски представители успяват да спечелят за тази кауза резервния член на Централния комитет на ВМРО Димитър Влахов, изпратен в Москва за преговори от Тодор Александров. По-късно за съвместни действия е спечелен и Петър Чаулев.
В тази ситуация Александров изготвя проект за споразумение между ВМРО и съветското правителство, където се казва, че Македония ще се обедини и обособи в самостоятелна единица, която впоследствие да бъде член на една Балканска федерация. Най-важните текстове на проекта обаче са следните: „2. Руската съветска република признава ВМРО като единствена изразителка на суверенната воля на Македония.“ и „4. Двете страни, като запазват самостоятелността си в своята вътрешна и външна политика, могат да предприемат съвместни акции, при общо съгласие, според политическите обстоятелства.“ Като основна причина за съгласието на Александров за споразумение се сочат именно тези две точки, които са начин за подсигуряване срещу евентуални опити от съветско вмешателство, признаци за което показва Димитър Влахов. Двамата с Чаулев слагат подписите си под декларация за обединение на македонското революционно движение, в която такива гаранции липсват.
Въпреки възникналите спорове по тези въпроси, новите преговори, водени от началото на 1924 година във Виена, завършват на 6 май 1924 година. Подписани са няколко документа, които обаче не са предназначени за публикуване и затова новата линия е оповестена в друг акт, известен като Майския манифест. Подписите си под него слагат членовете на ЦК Петър Чаулев и Александър Протогеров, но не и Тодор Александров.
На 5 юни водачът на ВМРО се обявява против незабавното публикуване на манифеста. Основната причина е избягването на неверни слухове, че по този начин Вътрешната организация ще започне борба срещу правителството в България. Впоследствие такава позиция заема и генерал Протогеров. Въпреки това, Чаулев и Влахов публикуват текста, което предизвиква тежък конфликт в ЦК.
На 31 август 1924 година, напът за конгрес на серчани в Лопово, Пирин планина, Тодор Александров е убит в местността Равна бука край село Сугарево. Неговите физически убийци са Щерю Влахов и Динчо Вретенаров. Въпросът за поръчителите на войводата остава неразгадан. Изказани са различни тези, но повечето мнения гравитират около Майския манифест като ключов фактор за смъртта на Александров. Гибелта му предизвиква нова братоубийствена война във ВМРО.
Бюст – паметник на Тодор Александров в Благоевград
С трезвата си преценка и лидерски качества, както и безграничната си любов към родината, Тодор Александров остава завинаги в сърцата на българите. Дори е наричан „последният цар на планините“. Името му е обезсмъртено в множество народни песни, сред които „Нещо ке те питам бабо“, „Ранен ми лежи Тодор Александров“ и „Всичката се гора“. Нагледен пример за голямата любов на народа е поставянето на неговия лик във видинската църква „Св. Димитър“, редом до тези на светци, на Левски и на Ботев. Годината е 1926-та… едва две след смъртта му!
Нека завършим и с една оценка от чужбина. Ето и как френският журналист Пол Ерио от парижкия вестник „Журнал“ описва войводата: „Аз очаквах да намеря един страшен кондотиер, фанатичен и екзалтиран. Но съвсем друг човек стоеше пред мен. Слаб, доста висок, бледо лице, правилен профил, завършващ с една изрядно прошарена брада, живи очи, понякога замислени, но винаги нежни. Тодор Александров, който е на 42 години, говори спокойно, сладко, почти без жестове по най-важните за неговото отечество въпроси и за себе си. Неговото спокойствие и хладнокръвие удивляват.“/bulgarianhistory.org
