"Писането е самотно занимание, писателят стои сам, ден след ден, намираш се в убежището на една книга. Когато излезеш от това убежище след това, чувството е много особено, то е странно приятно, защото ти е липсвало през дните, в които си писал".
"Най-хубавото нещо, което ми се е случвало е преди няколко години, когато излезе "Физика на тъгата". Получих писмо от една непозната жена, която беше в болница. Тя ми беше написала, че й предстои тежка операция, от тези, които или ти спасяват живота, или не. Тя каза, че чете моята книга и остава с усещането, че й се живее".
"Чета вашата книга и чувствам, че ми се живее", беше написала жената. Това беше...", усмихна се Георги Господинов. Но на фона на неговата усмивка разговорът пое в нова посока - към носталгията.
"Нашата носталгия не е по места, а по време - ти не тъгуваш по къщата, а по времето, когато си бил момче. Мисля, че вървим към време, в което въпросът за времето става страшно важен. Носталгията може да бъде опасна, много политици всъщност я използват, за да ни връщат в други времена - това не е гордо", отбеляза обичаният автор.
"Неговите убежища са книгите и дъщеря му. Мисля, че на всички децата са ни много важни убежища. Само простите неща спасяват", обясни той.
"Аз съм на 54, когато бях млад, ни обещава бъдеще, подписваха ни празни чекове с бъдеще. Сега, ако забелязвате, на нас ни обещават минало - това е друг празен чек. Не вярвайте на празни чекове - има днес и утре и бъдещето е с лице на дете. Ако мислим така, това ще ни направи сантиметър по-добри", каза още Георги Господинов.
Георги Господинов сподели тезата си, че вече не тъгуваме по места, а по време.
"Не тъгуваш за къщата от миналото, а за времето, в което си бил момче в тази къща". Ние тъгуваме по времената, в които сме били щастливи. Носталгията може да бъде и опасно чувство. Много политици използват носталгията, за да ни връщат в стари времена, а това не е хубаво.
"Писането е самотно занимание, писателят стои сам, ден след ден, намираш се в убежището на една книга. Когато излезеш от това убежище след това, чувството е много особено, то е странно приятно, защото ти е липсвало през дните, в които си писал."
Много трудно се завършва една книга. Като я завършиш, трябват месеци, в които да успееш после да се измъкнеш от нея.
"Аз съм на 54, живял съм 20 години преди 1989 г. Достатъчно дълго, че да имам опит и от това време. Тогава ни обещаваха бъдеще. Празни чекове с бъдеще. Сега на нас ни обещават минало. Това е друг празен чек. Не вярвайте на тези празни чекове! Има днес, утре и бъдещето всъщност винаги е с лице на дете."
Може би трябва да мислим времето така, казва Георги Господинов. Според него дефицитът на бъдеще е ясен и живеем в адски тревожни времена. Като старомоден човек, идващ от литературата, вярвам, че разказването на истории е стар начин за изработване на смисъл. Така е тръгнало всичко. Хората покрай огъня в пещерите са си разказвали истории.
Разказването на истории прогонва страхове. Защо разказваме истории на децата вечер? Историите създават и смисъл.
Докато разказваш история си жив.
Без да искаме търсим убежища в миналото, което също не е най-вярното решение.
На въпрос доколкото новите медии присъстват в ежедневието на Георги Господинов, той отговори, че все пак не е невинен в тези дейности.
"Ползвам фейсбук. Но социалните мрежи увеличиха злото, но не го създадоха. Те са като лупа, в която, ако ти си добър, те могат да умножат доброто ти дело. Може би те увеличиха онова, което сме носили в себе си. От друга страна мисля, че социалните медии, както и Космоса, не са за незрели хора." dir:bg
