Тонислав Христов е утвърден сценарист, режисьор и продуцент с международно признание още от 2005 г. Завършил е кино-режисура във Финландия и е участвал в престижни програми като Documentary Campus и Berlinale Talent Campus.
Неговите документални филми като "Любов и инженерство", "История за храната и душата" и "Правилата на ергенския живот" са представяни на най-големите фестивали в света - Сънданс, Карлови Вари, IDFA, Трибека и други - и печелят редица награди.
Документалният му филм "Пощальонът" е номиниран за Европейските филмови награди през 2017 г., а "Тайният живот на Вера" (2019) е с премиери на Сънданс и Берлинале. Документалният му филм "Желанието на Гери" взе Голямата награда "Златен Ритон" през 2024 г. Игралният му дебют е "Добрият шофьор" (2022).
Най-новият му документален филм "Истина или предизвикателство", копродукция между България, Финландия, Швеция и Норвегия, проследява паралелните истории на разследващата журналистка Генка Шикерова, посветила живота си на истината, и млад активист, който разпространява конспиративни теории.
На фона на предизборна България филмът разкрива как дезинформацията прониква в личните съдби и оформя обществената реалност, поставяйки под въпрос границата между истина и лъжа.
- Казвате, че това е един от най-трудните ви проекти. Защо?
- Защото това е политически документален филм, а този тип кино винаги е по-сложно. Когато работиш по тема, свързана с актуални обществени и политически процеси, времето се превръща в голям проблем. Нещо, което се е случило преди три години, днес вече изглежда като стара новина.
А документалният филм не се прави бързо. Той изисква време за намиране на партньори, международно и българско финансиране, време за следене на героите, за снимане, за монтаж. Понякога този процес продължава една, две, три, дори четири години. Най-трудното в случая беше да намерим онези теми и ситуации, които да останат актуални и в момента, в който филмът излезе. Затова и процесът беше толкова дълъг и труден.
- А защо избрахте точно темата за фалшивите новини? Какво ви привлече към нея?
- Интересът ми тръгна по време на COVID, когато работех по документален сериал за Arte. Тогава ме изпратиха в Северна Македония да направя интервю с хора, известни като "хакерите от Велес". Те разказаха как в началото всичко е започнало почти като игра и като начин да печелят от интернет трафик, а после постепенно се е превърнало в нещо много по-сериозно, включително с намеса на организации и целенасочено разпространение на фалшиви новини.
Това много ме заинтригува. Не само самият механизъм, но и въпросът как подобни неща работят на Балканите, как се разпространяват, как влияят и защо са толкова ефективни. После гледах и разследванията на Генка Шикерова, включително по темата за българските деца в Норвегия, където също видях как една силно емоционална и манипулативна версия на реалността може да се превърне в масово внушение.
Тогава си дадох сметка, че това не е просто медиен сюжет, а огромна тема за начина, по който обществото ни функционира.
Така започна и разговорът ми с Генка. Постепенно, в продължение на години, започнахме да следим различни истории и така се разви и самият филм.
- Във филма има различни гледни точки. За вас важно ли беше да покажете и другата страна?
- Да, много важно. За мен нямаше смисъл да направя филм, който просто потвърждава предварително избрана теза. Исках да срещна и хората, които вярват в тези неща, да ги чуя, да видя как мислят, какво ги движи, как стигат до тези убеждения.
Един от героите именно затова е толкова интересен за мен. Той е емоционален, искрен, добър човек и това го прави силен образ. Във филма се вижда и нещо друго - колко лесно такива хора могат да бъдат използвани. За мен беше важно да има не само сблъсък на позиции, а и човешко присъствие.
От другата страна стои и експертният поглед - например чрез Никола Тулечки, който работи по темата за фалшивите новини и fact-checking-а. Така филмът не остава само на емоционално ниво, а дава и по-ясна картина как функционира този механизъм.
- Кое е най-трудното при такъв филм?
- Да стигне до публиката. Това е най-трудното. Подобен филм трудно намира място в нормалното телевизионно разпространение, особено когато темата е толкова чувствителна. Затова фестивалите са изключително важни. Те дават шанс тези филми изобщо да бъдат видени.
Имам чувството, че публиката вече се умори от едни и същи шаблони и търси нещо различно. Именно затова фестивалите са толкова ценни - там можеш да видиш кино, което иначе трудно би стигнало до теб. Особено в Европа в момента се прави много силно документално кино и е важно хората да го гледат.
Имам чувството, че публиката вече се умори от едни и същи шаблони и търси нещо различно. Именно затова фестивалите са толкова ценни - там можеш да видиш кино, което иначе трудно би стигнало до теб. Особено в Европа в момента се прави много силно документално кино и е важно хората да го гледат.
Има ли според вас цензура в България?
- Да, има. Разбира се, не винаги в най-прекия и груб вид, но има. Много често тя не идва като официална забрана, а като страх, като автоцензура, като усещане, че точно сега не е моментът, че нещо не бива да се казва, че една тема е неудобна.Случвало ми се е телевизия да прояви интерес към филма, да поиска да види материали, а после да се откаже с аргумента, че ако го покажат, това може да им създаде проблеми. Това също е форма на цензура. Особено когато обществото е в постоянен предизборен режим, медиите стават още по-предпазливи.
Живеем в такова време. Има много филми, които не могат да бъдат излъчени по нормалните телевизии. Но именно затова платформите са толкова силни в момента - защото хората имат нужда да гледат нещо различно от това, което върви по традиционните телевизии. Затова и тези платформи са толкова важни.
Разбира се, има и другата страна - че много хора не гледат телевизия, разочаровани са и предпочитат платформите. Но има и друг проблем - когато пуснеш филма си на платформа, стигаш до зрители, които по принцип искат да гледат точно такъв филм. Те често вече са съгласни с него и по-скоро затвърждават мнението си по темата, а не им задаваш нещо съвсем ново.
Така че би било хубаво да имаш нормални телевизии, които да показват такова кино. Но това е ситуацията в момента в България. За съжаление не виждам скоро да се промени.
- Филмът се казва "Истина или предизвикателство". Истината, предизвикателство ли е днес?
- Понякога да. Защото, за да стигнеш до правилния отговор, първо трябва да зададеш правилния въпрос. А това сякаш става все по-трудно. Живеем в свят, в който информацията е навсякъде, но това не означава, че истината е по-достъпна.За мен е важно хората да не спират да питат. Не всичко, което виждаме онлайн, е вярно - това е очевидно. Но ако спрем да търсим, тогава вече сме загубили. Този филм също задава въпроси. Надявам се част от тях да получат отговор, но още по-важно е самият зрител да си тръгне с желание да търси.
- Може ли изобщо да се реши проблемът с фалшивите новини?
- Не мисля, че има едно просто решение. И не бих си позволил да говоря от позицията на човек, който притежава истината. Моят филм също е авторска гледна точка. Той не е някаква абсолютна, неоспорима истина. Това е моят поглед, погледът на нашия екип.Но вярвам, че единственият шанс да се предпазим е да задаваме правилните въпроси и да търсим отговорите на правилните места. Да има хора и медии, на които можеш да вярваш. Да има журналисти, които застават с лицето си и поемат отговорност за това, което казват. Това е много важно.
В интернет се излива огромно количество информация, а често изобщо не е ясно кой стои зад нея. В такава среда доверието става решаващо. Да имаш пред себе си човек, на когото вярваш, е безценно. Затова мисля, че търсенето на надеждни източници е една от малкото реални защити.
- Каква съдба си пожелавате за филма?
- Най-естественият път е първо фестивалите, после киноразпространение, а след това и платформи. Надявам се филмът да има възможност да стигне до повече хора в България, а след това и да продължи живота си по международни фестивали и в дигитални платформи.Истината е, че днес много хора гледат кино именно така. Ако има интерес към филма, вярвам, че той ще намери своя път до публиката.
Но пак казвам - в киното има много едностранчиви визии и посоки на авторска активност. Аз просто се надявам много хора да видят филма ни и да разберат защо сме го направили. И да си отговорят на въпроси, на които не са намирали отговори, защото това беше и предизвикателството пред нашата версия на истината.
- Как се прави документално кино в България днес?
- Трудно, бавно и с много постоянство. Документалното кино изисква време, а времето струва пари. Процесът е дълъг, защото освен творческата работа има и непрекъснато търсене на финансиране, партньори, съмишленици.За нашите филми често търсим и международно финансиране - ходим по форуми, представяме проектите, търсим подкрепа. В България Националният филмов център е основната институция, от която започва всичко, но след това почти винаги трябва да се мисли и отвъд него.
Въпреки трудностите обаче се правят много добри документални филми. Това е най-важното. И сега има силни български заглавия, които показват, че тази сцена е жива.
- Вие самият към кое се чувствате по-близо - към игралното или към документалното кино?
- По-скоро към документалното. Имам 11 документални и един игрален филм, така че е нормално да се възприемам най-вече като документален режисьор. Но истината е, че и двете форми са ми интересни, просто удоволствието е различно.В документалното има нещо уникално - моментът, в който животът ти даде сцена, която не си можел да измислиш. Нещо неочаквано, истинско, силно. Това е огромно удоволствие. В игралното кино удоволствието е друго - там изграждаш свят, следваш сценарий, търсиш духа на сцената по различен начин.
Интересуват ме и двете. Имам нов игрален проект, по който се надявам да работя скоро, а в момента правя и документален сериал. Така че по-скоро бих казал, че обичам киното в различните му форми.
- Какво е най-важното за един автор, за да издържи толкова дълъг процес?
- Да бъде истински емоционално въвлечен. Това е най-важното. Когато един филм се прави с години, няма как да оцелееш в него, ако не вярваш дълбоко в темата си. Ако загубиш интерес още в началото, филмът просто умира.Точно това се опитвам да казвам и на студентите - че не е достатъчно просто да имаш идея. Трябва да имаш вътрешна връзка с нея, да имаш заряд да я носиш дълго. Аз съм щастлив, че правя кино, защото тази енергия ми стига, за да вървя с един филм години наред.
- Този филм ще има ли продължение?
- Засега не мисля в такава посока. Но никога не казвам категорично "не", защото понякога една тема сама те връща към себе си. За момента обаче съм насочил вниманието си към други проекти.- Колко време Ви отне конкретно този филм?
- Около четири години. При мен процесът често е такъв - снимане, монтаж, пак снимане, пак монтаж. Работя на етапи, защото документалното кино не се случва наведнъж. Историята трябва да се развие, да узрее, да покаже накъде върви.Имам само един филм, който е бил готов за две години, но ако броим и времето от първата идея до финансирането, и той всъщност е отнел повече. Затова обикновено човек работи по няколко проекта едновременно. Иначе рискува да вложи десет години само в един филм.
- Казвате, че работите от години с един и същи екип. Това колко е важно?
- Изключително важно е. Киното никога не е работа на един човек. Да, режисьорът носи една визия, но филмът се случва благодарение на екипа. Работя с хора, с които имаме доверие, с които сме минали през много филми и вече се разбираме много дълбоко.Последните няколко години обикновено работя с продуцент Андреа Станоева, операторите Орлин Руевски и Александър Станишев, композитора Петър Дундаков, в постпродукция - Тодор Тодоров, а по звука - Момчил Божков и Веселин Зографов. Това са част от хората, с които работя в последните шест-седем филма, а и повече.
Това са хора, които не просто изпълняват задачи, а обогатяват идеята, развиват я, съпреживяват я. За мен това е истинският творчески процес.
- Биха ли Ви притеснили реакциите след премиерата?
- Не. Всеки има право на мнение и на своя гледна точка. Ние не правим кино само за себе си. Правим го, за да срещне публика. Затова за мен е напълно естествено хората да реагират различно.Още повече че този филм е субективен. Това е моята гледна точка, моят авторски избор. Никога не съм се стремял да правя филми, в които има ясно разпределени добри и лоши. По-скоро ме интересува да задавам въпроси и да търся отговори, а не да соча с пръст.
И в края на филма Генка Шикерова казва: "Аз не съм тук, за да съдя никого. Аз съм тук, за да задавам въпроси и да търся отговори."
- А ще получим ли отговорите?
- Не знам. Но сме длъжни да зададем въпросите. Това е нашата работа.- Казахте нещо много важно в една ваша лекция - че ако искаш хората пред камерата да бъдат честни, и ти самият трябва да бъдеш честен. Това ли е ключът към доброто документално кино?
- Да, в голяма степен. Спомням си една мисъл на професор Пирко Сайсио, че единственият шанс да накараш хората пред камерата да бъдат честни е ти като автор да бъдеш също толкова честен, открит и уязвим. Мисля, че това е много вярно.Документалното кино е въпрос на доверие - и пред камерата, и зад нея. За да се получи въздействащ филм, всички трябва да са готови да дадат нещо истинско от себе си. Надявам се зрителите да усетят точно това - защо сме направили този филм и какви въпроси сме се опитали да зададем чрез него.
- И за финал - харесвате ли българското кино?
- О, разбира се. Много харесвам българското кино. Последно гледах на Ралица Петрова "Лъст", който ми хареса. Ще ходя и на други премиери на фестивала. Гледам много българско кино. Бях и в селекционното жури на София Филм Фест за късометражни филми - гледахме 65 късометражки, от които трябваше да изберем 12. Много приятен процес! Бях и в журито на "Златен ритон", където гледах 50 документални филма. Така че гледам много българско кино и много го харесвам.Има много добри, изключително стойностни филми. За съжаление, пак казвам, много от тях могат да се видят само на фестивали - особено късометражните, анимационните и документалните. Затова хората наистина трябва да ходят на фестивали. Не само ако имат конкретен интерес към анимационно или документално кино, а просто за да си отворим светогледа и да гледаме филми. Много е важно!
Интервю на Тина ФИЛОСОФОВА/dir.bg
